Семейство Лансдаун запази само един имот — къщата, в която живееха сега и която беше разделена на три самостоятелни апартамента преди фаталния удар. В най-малкия от тях госпожа Лансдаун пренесе личните вещи, които бе успяла да спаси от разорението.
Вечерта след завръщането на Сибил те седяха заедно. Майката четеше, а дъщерята пишеше на малкото писалище в ъгъла на всекидневната. След известно време госпожа Лансдаун остави книгата.
— Това пътуване се оказа глупаво… беше неразумно да се съгласявам. Леко се безпокоя за последствията, скъпа. Всичко е толкова фантастично и нереално, че ако някой друг, а не ти, ми го беше разправил, щях да окачествя цялата история като романтично въображение.
— Кой е бил Да Силва, мамо?
— Португалецът ли? Беше беден човечец, градинар. Баща ти го намери в Мадейра и го препоръча на братовчед си. Винаги съм знаела, че той беше благодарен на баща ти, който все гледаше да му помогне. Стана главен градинар на нашия братовчед, който не беше най-приятният работодател. Имаше лошия навик да бие слугите, които не му угаждаха, и ми се струва, че веднъж удари Да Силва. Помниш ли лорда, Сибил?
Младата жена кимна.
— Едър мъж с червено лице и страховит глас… мразех го!
Госпожа Лансдаун взе книгата си, прочете един-два реда и я остави.
— Какъв е този човек, Сибил?
Дъщеря й се изсмя.
— Мамо, питаш ме вече четвърти път! Не зная. Беше много мил и има прекрасни сини очи. Много е чевръст, способен и напълно надежден мъж.
Госпожа Лансдаун прелисти една страница от книгата, без да чете.
— Какъв е… по професия искам да кажа?
Сибил се поколеба.
— Не зная… сега. Бил е полицейски инспектор, но е напуснал полицията. Не ти ли казах?
Майка и кимна утвърдително.
— Мислиш си, че понеже съм разкрила младата си душа пред него, както пишат в сантименталните романи, съм влюбена. Е, не съм! Той ме забавлява ужасно, разправя най-чудати неща. И го харесвам въпреки грубия език, който го чух да използва с един човек на пристана, докато чаках да ми проверят багажа. Много е почтен, чувствам го. Доволна съм, че нещастният ключ се загуби… можех да припадна от радост на гърдите му, когато той удари онзи ужасен крадец. Но не съм влюбена в него, както… Той вероятно е женен и има голямо и щастливо семейство.
На вратата се почука. Сибил отиде да я отвори и се вторачи с широко отворени очи и известно неудобство в предмета на техния разговор.
— Няма ли да влезете, господин Мартин? — попита тя леко сковано.
Той пристъпи покрай нея в малкото квадратно преддверие и я последва във всекидневната. По-възрастната жена му хвърли проницателен поглед и остана доволна.
— Вие сте господин Мартин? — усмихна се тя, като пое ръката му. — Искам да ви благодаря лично за грижите, които сте положили за дъщеря ми.
— Доволен съм, че го споменахте, защото не знаех откъде точно да подхвана интересния разговор — отвърна Дик, като за ужас на младата жена избра най-нестабилния и най-крехкия от столовете в стаята. — Сигурността поначало е много банален израз, но подобно на всички онези стари фрази, които сме слушали до втръсване, е квинтесенция на истината. Между другото, госпожице Лансдаун, вашият ключ е в моята банка и ако някой прекалено много настоява, можете да му кажете.
Сибил го зяпна.
— Но аз мислех, че е загубен!
— Чантата се загуби — поправи я той. — Когато ви върнах кутийката във влака, си позволих да извадя ключа; вие чухте нещо да тропа вътре и беше достатъчно тежка, защото сложих в нея една монета от половин крона.
— Но въобще не я изпуснах от погледа си! — ахна младата жена.
Дик се усмихна любезно.
— Точно това е изкуството да подменяш нещата — да става пред очите на всички.
— Но това е невъзможно — възрази Сибил.
Дик имаше дразнещия навик да преминава на друга тема, без да се извинява.
— Госпожице Лансдаун, ще ви шокирам доста силно. Когато се запознахте с мен, сте мислили, че съм порядъчен член на обществото. Бях… днес не съм. Сега съм нещо много близо до частен детектив, а частните детективи са почти достойни за презрение. Не променяте цвета на лицето си, прекалено втрещена сте, предполагам, за да реагирате.