— Дъщеря ми се досещаше, че професията ви е такава — намеси се госпожа Лансдаун с весел блясък в очите. Тя започваше да разбира какво привлича дъщеря й у този провлачено говорещ мъж.
— Радвам се — заяви Дик трезво. — Сега, когато започна да задавам въпроси, няма да помислите, че съм обзет от празно любопитство. Разправихте ми за вашия братовчед — обърна се той към Сибил. — Много желая да узная какви други братовчеди има лорд Селфорд.
— Никакви — отвърна младата жена. — Майка ми и аз сме единствените му живи роднини, освен ако е женен.
Тя видя внезапната промяна на израза върху лицето му. Очите му се присвиха, устните се напрегнаха, част от лекомислието му се изпари.
— Опасявах се, че е така — каза той тихо. — Точно от това се страхувах. Знаех, че сте замесени някъде в тази игра, но не можех да разбера точно как. Имате ли приятели в провинцията, госпожо? — попита той госпожа Лансдаун.
— Да, няколко души — отговори тя изненадана. — Защо?
— Имате телефон, нали? — той погледна апарата върху писалището. — Можете ли да се подготвите да напуснете Лондон няколко минути, след като ви предупредя. Първоначалното ми намерение беше да ви помоля да заминете още тази вечер, но мисля, че няма да се наложи.
Госпожа Лансдаун го гледаше втренчено.
— Ще ми обясните ли, моля, за какво става дума? — попита тя спокойно.
Той поклати отрицателно глава.
— Сега не мога да ви кажа. Сякаш излизам от мъгла и не съм сигурен какви са предметите, които се появяват. Съвсем искрено съм убеден, че и двете не ви заплашва опасност и никой няма да ви създава неприятности… поне за известно време.
— Всичко с ключа ли е свързано? — осведоми се Сибил изненадано.
— Всичко е свързано с ключа — повтори той и тя никога не го бе виждала толкова сериозен. — Що за човек е бил покойният лорд Селфорд? — той отправи въпроса към майката, а тя се поколеба, преди да отговори.
— Не беше приятна личност. Пиеше и в миналото му имаше един-два отвратителни инцидента, за които не бих искала да говоря, дори и да бяха известни истинските факти. Но всички Селфордови бяха малко странни. Основателят на рода през XV век се е държал толкова зле, че папата го е отлъчил. Чували ли сте за гробницата на Селфордови?
Дик поклати глава. Изглежда, думата не означаваше нищо за него. Гробница! Мисълта му светкавично се върна към Фийни, обирникът на гробове, човекът, който умря, защото беше видял твърде много. Наложи се да стисне зъби и да овладее мускулите на лицето си, за да запази израз на безразличие.
— Вероятно не се увличате по английски старини — продължаваше госпожа Лансдаун, — но ако ви интересуват, мога да ви съобщя някои подробности. Странно, днес следобед тъкмо четох за тях.
Тя стана, отиде до библиотеката в ъгъла и взе една книга, чиято корица от веленова хартия беше пожълтяла от времето.
— Това е едно от малкото съкровища, които притежавам — обясни тя. — Оригиналната «Хроника на Бакстър», отпечатана в 1584 година, една от първите книги на Какстън Прес — тя запрелиства твърдите листове и спря. — Ето го този откъс. Няма нужда да четете за престъплението, извършено от сър Хю… то не прави чест на нашето семейство.
Дик взе книгата и зачете пасажа, който тя му сочеше.
«Тъй като сър Хю беше отлъчен от църквата за неговите грехове и му беше отказано погребение, както подобава на християнски рицар, той накара да се изкопае в земята голямо погребално място за него и синовете му, което наричаме Гробниците на Селфорд, и те бяха осветени по подходящ начин от отец Маркъс, свят човек от онова време, но потайно заради споменатото отлъчване. И той накара тези гробници, на брой двайсет, да бъдат изработени от камък, така странно одялан с много ангели и светци, които е чудесно да се гледат.»
— В продължение на стотици години — продължи госпожа Лансдаун — гробницата на Селфордови не е била осветена — сторено е чак в 1720 година.
— Къде се намира? — попита очарованият Дик.
— В единия край на парка Селфорд, странно, зловещо място на върха на хълм, заобиколено от стари дървета. Наричат го Горичката без птици, защото там никога няма птици, но аз мисля, че причината е липсата на открита вода на километри наоколо.
Дик трябваше внимателно да произнася всяка дума, за да не издаде силното си задоволство.
— Кой живее в господарската къща? Предполагам, че има такава в парка?
— Оставена е на грижите на пазач, докато лорд Селфорд отсъства. Господин Хавелок ми каза, че нашият роднина мрази имението и би го продал, ако не беше наследено без правото да се прехвърля.