Дик скри лице в ръцете си и се опита да събере мислите си.
— Виждали ли сте някога този скитащ Селфорд?
— Само веднъж, докато беше малко момче и ходеше на училище. Писал ми е, всъщност получих писмо от него наскоро. Ще го намеря, ако желаете. Голям ли е интересът ви към лорд Селфорд?
— Много голям — отвърна той категорично.
Тя излезе от стаята и се върна с малка дървена кутия, която отвори. Извади няколко писма и постави едно от тях пред него. Беше от Берлин, писано преди три години:
«Скъпа лельо,
Толкова години не съм Ви се обаждал или не сте получавали новини от мен, че просто ме е срам да Ви пиша. Но като зная колко се интересувате от необичайни порцеланови изделия, Ви изпращам препоръчано една стара немска халба за бира от XV век.
С най-искрени чувства:
Ваш Пиърс»
Почеркът беше същият, който бе видял в кантората на Хавелок.
— Разбира се, аз не съм му леля — обясни госпожа Лансдаун, като продължаваше да търси сред писмата. — Всъщност му се падам втора братовчедка. Ето още едно писмо.
Дик видя, че то е изпратено от един хотел в Коломбо само преди година.
«Напредвам много с книгата си, макар «книга» да е твърде гръмко казано за тези все още разхвърляни бележки. С неизразимо съжаление научих за Вашето голямо бедствие. Мога ли да направя нещо? Просто ми съобщете. Срещнете се, моля, с господин Хавелок и му покажете това писмо. Вече му писах и го упълномощих да Ви даде всички пари, от които ще се нуждаете.»
Дик не попита каква е била бедата. По черните дрехи, които госпожа Лансдаун все още носеше, отгатна, че загубата й е била скорошна.
— Разбира се, не ходих при господин Хавелок, макар той много любезно да се свърза с мен, след като получил писмото на Пиърс, и предложи да ми помогне. Ето, господин Мартин, задоволих вашето любопитство и може би и вие ще уталожите моето. Какви са тези тревожни указания, защо трябва да сме готови да напуснем Лондон по всяко време на деня и нощта?
Сибил бе слушала с мълчалив интерес, а сега се намеси:
— Сигурна съм, че господин Мартин има своите основания, мамо, и не просто така желае да сме готови да тръгнем при първо предупреждение, затова смятам, че трябва да направим както ни моли. Във връзка с ключа ли е? — тя обърна сериозните си очи към Дик.
— Да — отвърна той, — и с нещо друго. Както казах, засега само опипвам на тъмно. В мислите ми някои факти са установени безспорно. Но други трябва да бъдат уточнени.
Попита госпожа Лансдаун дали е чувала за Сталети, но тя поклати отрицателно глава.
— Познавате ли господин Коди? — зададе той следващия си въпрос и тя се замисли доста продължително.
— Не, не мисля — отвърна възрастната дама накрая.
Глава 13
Минути по-късно Дик си тръгна и се отправи пеша към площад Бедфорд. Един-два пъти се огледа назад. По другата страна на улицата някакъв мъж вървеше с неговата скорост на двайсетина метра зад него. Точно зад гърба му се разхождаше друг. На ъгъла на площад Бедфорд стоеше такси и шофьорът го покани настойчиво да се качи. Но Дик не обърна внимание на поканата. Тази вечер не поемаше никакви рискове. С двамата мъже можеше да се справи, но щеше да е по-трудно да преодолее неприятностите, които го очакваха в таксито.
Скоро, след това, друго такси се зададе към него. Спря го, качи се и го откараха до хотел «Стейшън». През задното стъкло видя, че ги следва кола. Докато плащаше на шофьора, с крайчеца на очите забеляза, че второто такси спира на известно разстояние и от него излизат двама мъже. Дик ангажира стая, даде марката от гардероба на един носач и излезе през страничния вход, който извеждаше направо на гаровия перон. Някакъв влак тъкмо потегляше, той се затича, отвори вратата на едно купе и скочи в него.
Доколкото знаеше, можеше да е в шотландския експрес, чиято първа спирка да е рано на следващата сутрин в близост до Кру. Но за негово щастие влакът беше местен и той успя да слезе в Уилсдън и плати таксата на гарата. Като се втурна към гара Дистрикт, той пристигна на Ембанкмънт един час, след като бе напуснал апартамента на Лансдаун.
На двеста метра от гарата се издига мрачна сграда, до която се стига през покрита арка, и това беше целта на Дик. Дежурният полицай на входа го позна.
— Инспектор Снийд е горе, ако ви трябва, господин Мартин — уведоми го той.
— Никой друг не ми е необходим — подхвърли Дик и се заизкачва през две стъпала по каменното стълбище.
Снийд седеше в креслото си, невдъхновяващ на вид човек. Началникът на полицията веднъж бе казал за него, че съчетава въображението на ученичка с физическата инициативност на прикован към леглото осемдесетгодишен старец.