Както обикновено бе настанен в голямо кресло зад огромно писалище, в камината гореше огън, в устата му стърчеше угаснала пура, а главата му клюмаше. Намираше се по това време в Скотланд Ярд, защото не бе намерил сили да стане от креслото и в седем часа да си отиде у дома. Това се случваше средно пет пъти в седмицата. Той отвори очи и огледа новодошлия без особено доброжелателство.
— Много съм зает — измърмори той. — Мога да ти отделя не повече от минута.
Дик седна от другата страна на масата и се захили.
— Помолете Морфей да ви спусне обратно на земята и чуйте какво ще ви разправя — още при първото изречение главният инструктор отвори широко очи. Не бяха минали и десет минути, откакто Дик Мартин разказваше, и в Скотланд Ярд нямаше по-буден човек от този як плешив ловец на крадци.
— Взел си го от някоя книга — обвини го той, когато Дик млъкна, за да си поеме дъх. — Разправяш ми най-новия криминален роман от най-модния автор.
Тогава Дик продължи разказа си и накрая Снийд натисна звънеца. След доста време се появи сержантът.
— Сержант — нареди Снийд, — искам да се постави по един човек пред и зад къщата на Корам Стрийт 107. От утре най-добрият специалист по следене да върви след господин Мартин, а нощем да спи в неговото жилище. Разбрано ли е?
Полицаят записваше нарежданията в тефтерче.
— Утре сутрин се свържи с полицейския началник в Съсекс и му съобщи, че искам да обискирам Галоус Котидж, Галоус Хил точно в единайсет и петнайсет. Ще водя моите хора, а той може да изпрати двама души да са подръка, за да се уверят, че е законно. Това е всичко, сержант.
Когато той излезе, Снийд се надигна с пъшкане от креслото.
— Предполагам, че ще трябва да си тръгна. Ще те изпратя до жилището ти.
— Нищо подобно няма да направите — отвърна Дик нелюбезно. — Да ме видят с вас, ще е все едно да нося на ревера си името и полицейската си значка. Ще се прибера у дома, не се безпокойте.
— Почакай малко. Казваш, че човекът, който те е нападнал в алеята на Галоус Котидж, е бил гол?
— Почти гол.
— Сталети — произнесе замислено инспекторът, — чудя се дали не се занимава отново със старите си номера. Заради тях го вкарах за три месеца в затвора.
— Какви номера? — попита Ловкия. Снийд палеше пурата си, пухкаше шумно.
— Преобразуваше човешката раса — обясни той.
— Толкова дребна работа? — подхвърли язвително Дик.
— Само това — Снийд огледа с неодобрение разкъсания край на пурата. — Купих този бурен от човек, дето го смятах способен за нещо по-добро, отколкото да се опитва да изтрови столичната полиция. Да, това беше прищявката на Сталети. Теорията му е, че ако вземеш дете на две-три години и го отгледаш в диво състояние като всяко друго животно, ще получиш нещо, което не се нуждае от дрехи, не желае да разговаря, но ще бъде превъзходен човешки екземпляр. Хората трябвало да бъдат високи три метра и основното му схващане е, че цялата жизнена енергия — това е изразът, — която се стича в човешкия мозък, би следвало да се насочи към изграждането на мускули и кости. Предполагам, че си се натъкнал на един от неговите експерименти… ще го вкарам до живот в затвора, ако намеря в къщата му някого, независимо дали е облечен, или не, който да не може да каже как се пише котка.
Дик излезе от Скотланд Ярд през изхода към Уайт хол, бяха докарали такси от Ембанкмънт и то го остави в най-безлюдната част на Аутър Съркъл, която обгражда Риджънтс Парк. Знаеше, че по това време портиерът си е отишъл и входната врата на сградата е заключена. Когато сви в малката улица, тя беше пуста. Заобиколи през бараките зад къщата. Отключи си, изкачи се бързо по стълбището и влезе в своя апартамент. Забави се достатъчно до вратата, за да постави резето, после запали лампите и огледа внимателно всяка стая. Всичко беше както го бе оставил.
Преди да излезе, беше спуснал завесите на прозорците в стаята, която възнамеряваше да използва. Беше дръпнал надолу дори щорите в кухнята, така че при връщането му — както бе намислил — никаква светлина да не се види отвън.
Смени сакото си със старото ловно яке и мисълта му се върна към сутринта, когато бе намерил бедния Лу.
Какво беше видял Фийни в гробниците на Селфордови? Коя от тях бяха му наредили да отключи в «тази голяма яма, изкопана в земята»?
Направи си чайник кафе, постави върху масата един от шестте дебели тома, които бяха донесени следобеда, и започна търсенето. «Лъндън Газет» не е толкова забавен като комедия от Молиер, но за Дик тези страници, изпълнени със съобщения за банкрути и присъди, представляваха увлекателно четиво. Минаваше два часът, когато събра бележките си, постави ги в малка каса, отиде в спалнята и се съблече.