Загаси лампата, дръпна завесите, отвори прозореца и погледна навън. На безоблачното небе светеше нащърбената луна. Духаше лек ветрец — установи го, когато си легна, защото раздвижваше тъмната завеса, та върху стената блестеше лунен лъч, който менеше формата си с всяко потрепване на плата. Няколко минути, след като бе оправил възглавницата си, Дик заспа, без да сънува.
Спеше съвсем леко и му се стори, че едва е затворил очи, преди да се събуди отново. Не можеше да си спомни какво го е обезпокоило. Вероятно е било развиването на завесата, но той реши, че още преди да заспи, е взел под внимание този шум. Лежеше на лявата си страна с лице към вратата, която беше на стената, в която опираше горния край на леглото. Сигурно беше спал доста време, защото ивицата лунна светлина се беше преместила откъм писалището почти до леглото и сега падаше покрай вратата. Тогава видя вратата да помръдва бавно, но сигурно. После ужасяващо ясно в лунната светлина се показа една ръка. Но ръка, каквато никога преди не бе виждал. Големите дебели пръсти бяха като пипала на октопод с притъпени краища, кожата около ставите набръчкана, палецът дебел и квадратен. Тя държеше ръба на вратата и я буташе навътре.
Той се претърколи и тупна на пода от другата страна на леглото в мига, когато нещо голямо и тежко скочи върху кревата с ужасяващ нечовешки гърлен вик.
Докато Дик падаше, лявата му ръка бръкна под възглавницата и сграбчи броунинга, който беше там.
При движението за миг докосна някаква месеста длан и изпита физическа погнуса. С лице към невидимия враг посегна към щората и рязко я дръпна. Стаята веднага се изпълни с лунна светлина. С изключение на него тя беше празна!
Вратата зееше и като прехвърли пистолета в другата си ръка, той се пресегна навън за ключа, който запалваше лампата в преддверието. С един поглед установи, че входната врата все още е заключена и резето й е поставено, ала вратата на малката кухня е широко отворена. Също и прозорецът, забеляза той, когато влезе в нея. Наведе се от балкона и зърна някаква сянка, да се спуска по въжена стълба, закрепена за металния парапет. Докато оглеждаше двора, фигурата се стопи в мрака.
Изчака, като се ослушваше и напрягаше, за да зърне още веднъж нападателя. После долови бръмчене на кола, което затихваше и скоро престана да се чува.
Дик влезе в кабинета си. Часовникът показваше четири и на изток небето бе започнало да просветлява. Кои беше неизвестният убиец? Беше сигурен, че е същият, които го бе нападнал в Галоус Хаус.
Издърпа въжената стълба. Беше дело на любител, явно правена в домашни условия, защото стъпенките бяха от грубо, нерендосано дърво, а въжето оплетено на ръка. Загадка беше как са стигнали до малкия балкон пред вратата, на кухнята, макар да подозираше, че камък, завързан за връв, е бил прехвърлен през парапета и най-напред са издърпали въже, а после и стълбата. Увери се, че предположението му не е далеч от истината, когато стана светло и успя да претърси двора. Там намери въже и връв и към последната беше прикрепен стоманен болт. Сега, в светлината на събраните данни, беше достатъчно лесно. Задната страна на Кларгейт Гардънс извеждаше на уличка с два изхода и трябваше да се прехвърли само една стена, за да се стигне до павирания двор зад сградата; вероятно бяха изминали не повече от десет минути между пристигането на убиеца и появата на осветената от лунна светлина отвратителна ръка.
Беше вече ден и Дик залиташе от умора. Хвърли се върху леглото, както си беше полуоблечен, притегли завивката и веднага заспа.
Глава 14
Събуди го звънът на телефона. Превъртя се в леглото и вдигна слушалката.
— Ало! — възкликна той истински изненадан. — Последното нещо, което очаквах, беше да чуя вашия глас.
В слушалката се разнесе смях.
— Познахте ли го? Страхотен сте. Идвах да ви видя преди половин час, но портиерът беше сигурен, че ви няма.
— Да не би нещо да не е наред? — попита той бързо.
— Не — отвърна Сибил Лансдаун. — Исках само да се посъветвам с вас. Такъв е специалният термин, нали.
— Елате на всяка цена. Аз ще омилостивя портиера.
Сибил не знаеше защо е необходимо да се омилостивява предварително портиерът. Дик не успя да се избръсне, имаше време само за миг да се пъхне в банята и беше сред готварски мъки, когато й отвори вратата.
— Истината е — обясни той, — че отпратих икономката си, това е доста величествено название за прислужница, но прави добро впечатление на повечето хора.
— Тогава и на мен ще ми направи — изсмя се Сибил и подуши. — Какво гори?