Дик се удари по челото и се втурна в кухнята с младата жена по петите.
— Когато пържите яйца — поде тя строго, — обикновено слагате мазнина в тигана. Вие май не сте свикнали с домакинските грижи, господин Мартин. А какво, за бога, е това?
Тя посочи грубата въжена стълба, която лежеше в един ъгъл на кухнята.
— Стълба за в случай на пожар — отвърна той бързо. — Аз съм един от онези страхливи хора, които не могат да заспят, ако не са сигурни, че няма да бъдат изпечени… със или без мазнина — добави той жлъчно, — преди да се събудят.
Сибил го погледна подозрително.
— Никога не бих помислила, че сте такъв човек — заяви тя и с научна методичност изсипа яйцата от тигана в една чиния. — Дванайсет часът е безбожно късно за закуска, но ще почакам, докато свършите. Предполагам, че току-що сте станали? Събудих ли ви?
— Да — призна той. — А сега, госпожице Лансдаун какво ви тревожи?
— Свършете закуската — нареди му тя и не се поддаде на уговорките му, докато Дик не си изпи кафето. — Снощи, след като си тръгнахте, поприказвах с майка ми. Опасявам се, че я разтревожихте. И не е необходимо да се разкайвате за това, защото съзнавам, че казахте само толкова, колкото смятате за необходимо. Разговаряхме доста дълго и в резултат тази сутрин отидох да се видя с господин Хавелок, разправих му всичко за моето португалско приключение и за инцидента на пристанището. Господни Хавелок се обезпокои много и иска да имам полицейска закрила. Всъщност доста трудно го убедих да не се обади по телефона в Скотланд Ярд. После му направих едно предложение, което мисля, го изненада.
— Какво предложение?
— Няма да ви кажа. Бих искала и вас да изненадам. Имате ли кола?
Той кимна утвърдително.
— Ще събере ли трима души?
— Кой е другият? — попита Дик, разочарован при мисълта, че онова, което отначало обещаваше да бъде пътуване насаме, щеше да се провали от присъствието на трето лице.
— Господин Хавелок. Отиваме в Селфорд Хол и гробниците на Селфордови — добави тя драматично.
Върху лицето на Дик бавно се изписа усмивка.
— Наистина четете мисли, защото днес следобед възнамерявах да отида там… сам.
— Сам нямаше да успеете да видите гробниците — обясни младата жена — и ви предупреждавам, че е страхотно зловещо място. Всъщност на майка ми не й харесва много, че отивам с вас. Господин Хавелок беше така добър да се съгласи да дойде и аз изпитах облекчение, защото той познава имението и историята му. Трябва да го вземем в два и половина от кантората му. Ще носите ли ключа?
— Двата ключа — поправи я той. — Точно сега колекционирам ключове. Да, ще бъда там.
Тя прибра чантата си и стана.
— Каква е тайната? — попита Дик, усетил по тържествуващия й вид, че е направила важно откритие.
— Ще научите следобед — отвърна Сибил.
Дик я изпрати до вратата, свали сакото си, обръсна се и към един часа взе ключовете от банката. Малко преди един и половина колата му спря пред къщата на Корам Стрийт 107. Младата жена го чакаше, защото, щом почука, вратата се отвори и тя се появи.
— У вас ли са ключовете? — изпревари го с въпроса си. — На мама не й харесва, че идвам. Тревожи я всичко, свързано със семейство Селфорд.
— Каква е тайната? — попита той.
— Ще видите. Изпаднала съм в най-загадъчното си настроение. Не ме попитахте защо не съм в библиотеката. Днес е денят на основателя и за да честваме раждането на човека, който я е открил, ние я закриваме! Добър шофьор ли сте?
— Нямам равен на себе си — призна той скромно.
— Но добър шофьор ли сте?
Едва тогава, докато тя бърбореше несвързано, Дик осъзна, че е леко възбудена; може би се беше заразила от нервността на майка си. Ако бе имала предчувствие за опасност, този ужасен ден щеше да потвърди страховете й. А ако Дик само би подозрял какви ужаси се крият в пазвата на топлия пролетен ден, щеше да тресне колата в най-близкия уличен стълб.
Завиха в Линкълнс Ин Фийлдс и спряха пред сградата на Хавелок. Когато слезе при колата, адвокатът се усмихваше, сякаш в приключението имаше някакъв хумористичен елемент.
— Как се чувства детектив — попита той, когато автомобилът пое на запад, — който получава улика от любител? Много ли сте огорчен от забележителната теория на госпожица Лансдаун?
— Не съм я чул — отвърна Дик, като умело се провря между автобус и такси. — Очаквам изненадата.
— Надявам се, че ще я получите — рече сухо Хавелок. — Искрено казано, не бих дошъл на този малък излет, ако не беше време за ежемесечното ми посещение на Селфорд Хол, а адвокатът никога не пропуска възможността да спести излишните разходи. Вие, господин Мартин, ще бъдете включен в разходите на имението Селфорд като пасив!