Подобно на други хора, които рядко се шегуват, той се забавляваше от собствените си остроти.
Колата премина бързо през Хоршам, сви вдясно по пътя за Пълбро и около два часа, след като бяха тръгнали от Сити, спря пред двете крила на внушителна порта. При звука на клаксона от къщата на пазача се появи една жена с неспретнат вид, отвори портата и се усмихна на Хавелок, когато колата пое по алеята в добро състояние.
— Трябва да поддържаме имението в безупречен вид — обясни Хавелок — и едно от задълженията ми е да набера прислуга в мига, който нашият обикалящ света млад лорд реши да се установи в родната си страна.
— В самата къща има ли прислужници? — осведоми се Дик.
Хавелок поклати глава.
— Само един иконом с жена си — каза той. — Веднъж в месеца викаме жени от селото да почистят, да обършат праха и да излъскат всичко. Всъщност имението е в много добро състояние и не мога да разбера защо не го дава под наем. Между другото — вметна той внезапно, — тази сутрин получих писмо от него. Отлага идването си до декември, което вероятно означава, че няма да си бъде у дома през зимата.
— Сега къде е? — попита Дик, като погледна през рамо.
Хавелок се усмихна.
— Не бих дръзнал да твърдя със сигурност. Бил е в Кайро, когато египетската поща е тръгнала. Сега може да е в Дамаск или Ерусалим. Признавам, често ми се иска да е отишъл по дяволите!
В този миг се показа къщата: сграда в стил Тюдор със строги и неприятни линии. За неопитното око на Дик тя имаше вид на голям тухлен хамбар, на който са поставени завити комини и фронтон. Колата спря на широкото, настлано с чакъл пространство пред входната врата.
— По-добре ще е да слезем тук. Ще трябва да походим около километър и половина през пресечена местност — обясни Хавелок.
При шума от колелата на автомобила икономът, мъж на средна възраст, се появи и адвокатът размени с него няколко думи за имота. Изглежда, икономът беше и нещо като управител на имението, защото съобщи за част от оградата, която трябвало да се поправи, и за един дъб, изкоренен при последната буря.
— Да тръгваме — предложи Хавелок. Той беше взел бастун и ги поведе през просторна поляна, която — както забеляза Дик — беше косена наскоро, през овощна градина в селскостопански двор, където се разхождаха само десетина кокошки и едно куче, и през още една порта излязоха в парка. Макар да нямаше път, личеше ясно очертана пътека, която водеше през обширни пространства и заобикаляше стръмната скала, под която беше построена къщата, минаваше през храсталаци и накрая извеждаше в плитка долина, в чийто далечен край се виждаше тъмна ивица дървета.
Докато се изкачваха по лекия наклон към гората, Дик беше поразен от безжизнеността на тъмния лес, който бе разпознал по описанието на госпожа Лансдаун. Усойно място — въпреки новите листа дърветата изглеждаха мъртви. Нито едно клонче не помръдваше в този задушен ден. И за да засили неприветливостта, иззад скалата бързо се надигаше буреносен облак, оловната му сянка пълзеше по синьото небе.
— Опасявам се, че ще вали — подметна Хавелок, като погледна нагоре. — Почти стигнахме.
Пътеката отново се появи, лъкатушеше между дърветата, като постоянно се изкачваше. После неочаквано излязоха на една поляна, в средата на която се издигаше голяма скала с формата на купол.
— Нарича се Камъка на Селфорд — обясни господин Хавелок, като посочи с бастуна си, — а онова е входът към гробниците.
В скалата беше изсечено овално отверстие, покрито със стоманена решетка, почервеняла от ръжда. Но Дик видя, че е изключително яка. Хавелок остави на земята фенерите, които носеше, и ги запали един по един, преди да извади от джоба си голям старинен ключ и да го вкара в ръждясалата ключалка. С едно завъртане езичето се дръпна и вратата в стоманената решетка се отвори със скърцане.
— Позволете ми да мина пръв — адвокатът се наведе и се спусна по покритите с мъх стъпала. Младата жена го последва, а Ловкия тръгна последен. Детективът преброи дванайсет стъпала и в светлината на фенерите видя малка стая със сводест таван; в другия й край имаше още една стоманена решетка, но по-лека. Явно същият ключ ставаше и на двете.
Зад втората врата в скалата бяха задълбани двайсет малки параклиса. С тежките си дъбови врати и огромни панти приличаха на манастирски килии и върху всяка бяха издълбани поредица от имена, някои от които, както установи Дик, когато се опита да ги разчете, изличени, където дървото беше изгнило.
Параклисчетата бяха наредени от двете страни на тесния коридор, а в края му имаше двайсет и първа килия, която се отличаваше от другите по това, че вратата й беше от камък, или поне така изглеждаше на пръв поглед. Различаваше се и по друго, както щеше да открие Дик. Господин Хавелок се обърна към него издигна фенера, за да може посетителят да вижда по-добре.