— Тук е това, което госпожица Лансдаун иска да видите — каза той бавно. — Вратата със седемте ключалки!
Дик се взря. Те бяха там една под друга. Седем кръгли издатини върху вратата, всяка с дълго отверстие за ключ.
Сега вече знаеше. В това отвратително място са довели Лу Фийни да работи и тук е изпитал смъртен страх.
Вратата имаше фантастична рамка и зловещи орнаменти. Върху всяка колона беше изваян по един скелет; изглеждаха толкова действителни, че дори Дик се стресна. Почука по вратата с кокалчетата на пръстите си; беше здрава… той скоро щеше да разбере колко е яка.
— Кой се намира вътре? — попита той и пръстът на Хавелок посочи надписа:
«Сър ХЮ СЕЛФОРД. Основател на рода Селфорд.
Тук аз чакам тих като мишка основателят на рода Селфорд. Проклет да бъде, който се подиграе със заключения със седем ключалки. Бог да се смили над мен.»
— Надписът е от много по-късен период, а не от смъртта на Хю — обясни Хавелок.
— Какво има там? Той ли е погребан? — изрече бавно Дик.
Хавелок поклати глава.
— Не зная. Покойният лорд Селфорд, който нареди да свалят старата врата и да изработят, в Италия новата със седемте й ключалки — между другото тя е от стомана, — разправяше, че вътре нямало нищо друго, освен празен каменен ковчег; и наистина нищо не се вижда.
— Какво? — изненада се младата жена. — Как е възможно да се види?
В центъра на вратата имаше една малка плоча, около петнайсет сантиметра дълга и пет широка. Господин Хавелок хвана скосения й ръб между палеца и показалеца и я бутна встрани. Откри се малко отверстие, дълбоко около два сантиметра.
— Трябваше да взема фенерче — каза той.
— Аз имам — обади се Дик и го извади от джоба, вдигна го до очите си и насочи светлината във вътрешността.
Видя килия с размери около три квадратни метра. Стените бяха зеленикави и влажни, а каменният под — засипан с прах. В центъра върху груб каменен олтар беше поставен овален саркофаг, подобен на кутия, направен от ронещ се камък.
— Каменният саркофаг ли? Не зная какво е — рече Хавелок. — Лорд Селфорд го намери в гробницата и го остави както си беше. Нямаше следи от тяло…
Внезапно коридорът бе озарен от син призрачен пламък, който проблесна за миг и изчезна. Младата жена се задъха от страх и хвана Дик за ръката.
— Светкавица — обясни спокойно Хавелок. — Опасявам се, че връщането ни в града ще бъде мокро.
Още докато говореше, ревът на гръмотевицата разтърси земята. Беше последван от нова светкавица, която освети призрачните врати на мъртъвците от двете страни и прати Сибил с вик в прегръдките на детектива.
— Все пак няма да се намокрим — подхвърли Дик, като потупваше по рамото треперещата млада жена. — Какви ли не глупости се разправят за бурите. Те са най-красивото представление на природата. Когато бях в Манитоба например…
Блясъкът беше последван веднага от оглушаващ трясък.
— Удари нещо — рече спокойно Дик.
Тогава от далечния край на коридора се разнесе шум от удар на метал върху метал.
— Какво беше това? — попита той, втурна се през коридора, през преддверието и по плъзгавите стъпала до външната входна порта.
Блясъкът на поредната светкавица го заслепи за миг; трясъкът на последвалата гръмотевица беше оглушителен; но той видя онова, от което се опасяваше. Голямата стоманена решетка ги беше затворила, а върху мократа глина пред вратата забеляза следи от боси нозе!
Глава 15
Сибил и Хавелок го бяха последвали. Лицето на Хавелок беше загубило руменината си и ръката, която вдигна, за да разтърси решетката, трепереше.
— Що за шеги са това? — възкликна той гневно и трепетът в гласа му може би се дължеше на раздразнение.
Внезапно се появи пистолетът на Дик. Той стреля два пъти по фигурата, която зърна сред мокрите рододендронови храсти. За няколко минути слънчевата светлина бе заменена с почти ужасяващ мрак. Облаците изливаха съскащия дъжд в лицето му, но проблясването на светкавиците му бе позволило да съзре огромните месести ръце.
— О, не стреляйте, моля ви… моля ви, недейте! — младата жена хълцаше с глава на гърдите му и Дик отпусна пистолета.
— Имате ли ключ, за да отворите портата? — попита той тихо и Хавелок кимна.
— Дайте ми го.
Мартин взе ключа от треперещата длан, провря ръка през прътите и го вкара в ключалката. Рязко завъртане на вратата беше отворена.
— Вървете напред! Няма да се бавя.