Той се втурна към храсталака, където се беше мярнал непознатият, и видя, че го е улучил, защото по продълговатия жълт цилиндър на тревата имаше капки кръв. Той обърна цилиндъра. Беше дълъг около метър и изключително тежък. Към накрайника му беше прикрепен гумен маркуч с диаметър два и половина сантиметра. Огледа наоколо и откри втори цилиндър със същото устройство. Край накрайника му видя червен кръгъл етикет, който е бил свален от другия.
«Внимание! Отровно! Хлор!»
Нямаше следа от полуголия мъж и той затича, за да догони Сибил.
Светкавиците проблясваха непрекъснато и почти нямаше промеждутъци между грохота на гръмотевиците. Когато ги настигна, и младата жена, и адвокатът бяха смъртнобледи.
— Какво беше? По кого стреляхте? — попита Хавелок прегракнало.
— Нерви — отвърна Дик безсрамно.
Докато стигнаха къщата, бяха съвсем мокри, но той отклони поканата да влезе вътре и да си изсуши дрехите. Имаше работа и веднага щом вратата се затвори зад Сибил, той се отправи обратно към гробниците на Селфордови.
Когато наближи гората, започна да се движи предпазливо, оглеждаше се наляво и надясно, взираше се в храсталаците, които можеха да крият нещо. Раненият не се виждаше.
Беше пъхнал ключа от гробниците в джоба и сега, след като отвори решетката, извади белезници и ги постави над и под ключалката, така че беше невъзможно да се затвори вратата. След това се спусна по стъпалата, като си светеше с фенерчето, и стигна до вратата със седемте ключалки. От вътрешния джоб на жилетката си извади двата ключа и опита единия в най-горната ключалка без никакъв резултат. Едва в четвъртото отвърстие ключът влезе лесно и се завъртя с прещракване. Дръпна леко, но вратата не помръдна. Изпробва втория ключ и установи, че става на последната ключалка. Завъртя ги и двата и отново дръпна, но вратата пак не помръдна.
Загадката на вратата беше напълно ясна на Дик Мартин. Седем ключа трябваше да се завъртят едновременно, преди тя да се отвори; а какво щеше да се види вътре след това? Той дръпна плочката и погледна каменната урна. Ако старият сър Хю беше погребан тук, дали тялото му беше в саркофага?
Нямаше как да се огледат изцяло страничните стени, но от онова, което се виждаше, изглеждаше невъзможно да има някакъв скрит гроб. Дългата лавица, издълбана в скалата, която забеляза едва сега, вероятно е приютявала всичко тленно от първия лорд Селфорд, от което обаче не бе останало и следа.
Дик прибра ключовете, върна се, затвори и заключи средната врата и се изкачи по стъпалата към дневната светлина. Там го очакваше изненада. На около три метра от входа на гробниците лежеше един от продълговатите жълти цилиндри, които преди бе видял на двайсетина метра оттам. Това означаваше, че човекът животно е наблизо; твърде вероятно в този миг да го наблюдава с изпълнени с омраза очи. Въпреки самообладанието му по гърба на Дик Мартин пробягна тръпка.
Имаше нещо противно в този странен посетител. Дик вдигна тежкия цилиндър, направи няколко крачки хвърли го в храстите и тръгна по пътеката сред дърветата.
Изпитваше силно желание да се затича. Осъзна с ужас, че е на ръба на паниката, и само тази мисъл го накара да се обърне с лице към мястото, от което идваше. Бавно и срещу всичките си природни инстинкти той пое назад през гората към цилиндъра и скрития враг. Когато стигна края на поляната, изчака цяла минута. Овладя се и продължи по пътя към къщата без нито веднъж да се обърне, но нервите му бяха напрегнати.
С чувство, твърде подобно на облекчение, стигна до откритата долина и успокояващата гледка на грозния дом на Селфордови. Студената злост на това нечовешко същество, настойчивостта му, въпреки че беше ранено, да унищожи човека, срещу когото са го насъскали смъртоносната му целеустременост вдъхваха ужас. Само защото случайно бе свързан с вратата със седемте ключалки, която явно не криеше нищо, освен прах той бе изпаднал в смъртна опасност… а дали и Сибил Лансдаун не беше заплашена? При тази мисъл сърцето му се сви. Беше толкова нереално, невероятно.
Дори човек от ежедневния свят, попаднал внезапно сред общност на феи и самодиви, нямаше да е толкова озадачен, колкото Ричард Мартин пред разкритията, които следваха едно след друго през последните три дни. Той познаваше престъпленията, или поне така си мислеше; престъпниците не представляваха загадка за него. Беше прекарал младостта си сред хора, които заобикаляха и нарушаваха закона. Те го бяха научили на зловещите си трикове и той беше станал истински факир. Знаеше как мислят и би могъл — което и възнамеряваше, нали си падаше писател — да състави приличен учебник по криминална психология.