Той слуша със затворени очи, докато Мартин му разправи за следобеда, прекаран в гробницата на Селфордови. Когато стигна до заключването на стоманената решетка, Снийд отвори очи и се изправи.
— Някой друг има ключ — подметна той ненужно. — Казваш, че зад оная специална врата няма нищо?
— Нищо друго не успях да видя, освен каменния саркофаг — отвърна Дик.
— Хм! — Снийд бързо прокара длан по едрото си лице. — Седем ключа — произнесе той замислено. — Седем ключа. Ти имаш два, петте са у някой друг. Да се намерят петте… или по-добре да се взриви вратата с динамит.
Дик извади дългото си цигаре и издуха облак дим към тавана.
— Едва ли има смисъл. Поиграх си малко с една от ключалките и мога да ви уверя, че и най-добрият специалист в света не би успял да я отключи. Фийни се е провалил.
Снийд вдигна глава.
— Фийни! Господи! Бях го забравил! Дай да видя ключа.
Дик го извади от джоба си и го подаде на пълния мъж, който го повъртя върху дланта си.
— Не съм виждал такъв — призна Снийд. — Казваш, че е италиански? Вероятно е така. Не видя ли голия младеж?
— Само го зърнах. Бедният дявол, бърз е и се изплъзна като змиорка!
Инспектор Снийд вдигна рязко поглед към него.
— Значи и ти си на моето мнение? Че той е един от експериментите на Сталети? — за дълго потъна в размисъл, преди да проговори отново. — Газът сигурно е бил там през цялото време. Разбира се, те са знаели, че ще отидеш. И тогава, аха, присъствието на Хавелок ги е изненадало. Да, такова нещо ми се върти в главата, защо, не зная — той се надигна трудно. — Е, тази вечер ще видим. Докарай колата си, но не взимай пистолет, защото не се предполага, че ще присъстваш, а ще ми бъде неприятно да има неофициална стрелба.
Глава 16
В девет и половина вечерта колата на Дик Мартин спря край пътя на около осемстотин метра от Галоус Котидж и като остави да светят само габаритите, той зачака да дойде полицейската машина. Чу бръмченето и дълго преди да се появят блестящите светлини на фаровете, запали двигателя, изчака да го задмине и я последва. Автомобилът пред него намали скоростта и внезапно зави в алеята, а Дик го последва отблизо. На светлината от фаровете видя, че ямата под живия плет е зарита.
Първата кола за малко да се блъсне в дебелия жив плет, където алеята завиваше към къщата, а шофьорът едва избягна да не се плъзне в дълбоката канавка.
Галоус Котидж тънеше в мрак, също както при предишното идване на Дик. Докато настигне Снийд, последният вече чукаше на вратата, а трима от шестимата му мъже се отправяха към задната страна на къщата.
Отговорът дойде бързо. Светлина се появи в прозорчето над вратата и тя беше отворена със замах. Беше Сталети, жълтеникав и мръсен както винаги. Стоеше там, чудата и зловеща фигура, и докато Снийд накратко обясняваше целта на посещението им, оцветените му пръсти поглаждаха дългата черна брада.
— А, да, познавам ви — рече мъжът, външно, без да се вълнува от тази демонстрация на сила. — Вие сте Снийд. А приятелят ви зад вас е джентълменът, който онази вечер си беше загубил бензина. Колко небрежно! Влезте, приятели, в този дом на науката!
Той се отдръпна с екстравагантен приветствен жест и петимата мъже се струпаха в преддверието.
— Сигурен съм, че искате да видите моята гостна — подхвърли Сталети, като отвори със замах вратата на стаята, където бе приел Дик.
— Ще разгледам работната ви стая — заяви Снийд, кога го мъжът ги поведе към задната част на къщата. — Не, не отзад, а стаята горе.
Сталети повдигна рамене, поколеба се за миг и с повторно свиване на раменете ги поведе нагоре по голите стъпала. Минаха покрай стаичка, която той пътьом отвори пред тях. По-малко стълбище извеждаше до широка площадка с три врати. Дик и Снийд влязоха в стаята отляво. Беше бедно обзаведена — старо ниско легло в ъгъла, олющена мръсна мивка, единият крак, на която беше счупен и поправен, и дълбоко кресло бяха единствените мебели.
Следващата стая явно беше кабинет и спалня на Сталети. Беше претъпкана с мебели и толкова разхвърляна, че не се поддаваше на описание. В един ъгъл близо до прозореца имаше висок скрин със стоманени чекмеджета. Сталети отвори едно от тях с широка усмивка.
— Искате да видите чекмеджетата? — попита той саркастично.
Снийд не отговори. Той погледна под леглото, отвори писалището, нареди на собственика на къщата да отключи един шкаф и насочи вниманието си към третата стая, която също беше спалня с две легла, ако можеха да се назоват така купчините стари черги във всеки ъгъл.
— А, май сте разочарован, драги Снийд — каза Сталети, когато слизаха по стълбите. — Очаквахте да намерите някои от вашите малки бебета тук? Може би сте си казали: «Аха, тоя Сталети отново се е захванал със старите си номера и отново се опитва да създаде големи мъже от дребосъчетата, които израстват, за да пушат цигари и да учат алгебра.» Аха!