— Тази вечер сте доста приказлив, Сталети.
— Не бива ли? — откликна весело брадатият — Толкова рядко имам гости. Разберете, приятелю, понякога със седмици не говоря, не чувам човешки глас. Живея скромно, нямам нужда от готвачка, защото ям сурова храна, присъщо за месоядните. Чувам автомобилите ви да профучават, пълни с дребни хилави мъже захапали цигари, и жени с престъпни мисли, готови на предателства, и ми е хубаво, че съм мълчаливо месоядно. А сега, моята лаборатория.
Той отвори вратата в задната част на къщата и показа дълга стая, явно пристроена. В помещението имаше само два прозореца, и то на покрива. Голямата маса беше отрупана с листове хартия и книги на почти всички съвременни езици. Двете дълги полици на едната стена бяха запълнени с буркани и бутилки, нямаше две еднакви — Дик видя бутилка от газирана вода, до половина с някаква червена течност, запушена с парче памук. Имаше тезгях със записващи уреди, везна, различни по големина микроскопи; стара, поправяна операционна маса и скрин с плитки чекмеджета, съдържащи хирургически инструменти; стотици епруветки; и на разчистено място на масата, закрепен за краката разпънат мъртъв плъх.
— Вижте развлеченията на един беден учен! — рече Сталети. — Не, не, приятелю — продължи той, когато Снийд се наведе над масата, — нашият плъх е мъртъв вече не правя вивисекции заради глупавите ви закони само да знаехте какво удоволствие се крие в тях! Можете ли да бъдете щастлив от едноседмично изследване на химични реакции?
— Кой друг е в къщата, Сталети? — попита Снийд.
Професор Стан се усмихна.
— Живея сам — лично се убедихте. При мен не идва никой.
— Господин Мартин е чул вик вечерта, когато е бил тук.
— Въображение — отвърна хладнокръвно Сталети.
— Бил е нападнат в алеята от полугол мъж. И това ли е било въображение?
— Типичен случай — докторът срещна, без да мигне, погледа му.
— Но още някой спи горе: имате легла за четирима.
— Жълтеникавото лице се освети от широка усмивка.
— Никога не губя надежда да ме посетят приятели, но уви те не идват. Сам съм. Останете тук седмица, месец и се убедете. Оставете един от вашите толкова умни полицаи да ме наблюдава. Няма да е трудно да се докаже моята самота.
— Добре — рече Снийд след известно мълчание, обърна се и излезе от къщата.
Професорът стоя на прага и гледа колата, докато се скри, после заключи здравата входна врата, сложи резетата и бавно се изкачи по стълбите до стаята си. Отвори едно чекмедже на писалището, извади дълъг камшик за кучета и шибна с него въздуха. После отиде до стоманения скрин и бутна обратно отвореното чекмедже, всъщност единственото, което се отваряше. Натисна дръжката на едно от фалшивите чекмеджета и цялата предна част се отвори като врата.
— Марш в леглото! Късно е — нареди Сталети. Говореше на гръцки. Клечащото в мрака същество се затътри напред, като премигаше от светлината. Надвишаваше с една глава брадатия и като се изключат окъсаните панталони, беше напълно голо.
— Върви в стаята си. Ще ти донеса мляко и храна.
Сталети, застанал на известно разстояние от своето творение, изплющя с камшика и мъжагата с безизразно лице се понесе през площадката и хлътна в стаята с едно легло. Сталети затвори вратата и я заключи. После се спусна по стълбището, прекоси лабораторията и през малка врата излезе в задния двор. Не беше оставил камшика, размахваше го и си тананикаше някаква мелодия. Мина през редица борови дървета, спря под разклонен дъб и свирна. Нещо скочи от ствола почти в краката му и остана приклекнало с длани на земята.
— Стая — мляко — спи — изкомандва Сталети на съществото и изплющя с камшика, за да го подкара по-бързо. Странната твар се втурна в тръс, изчезна през вратата на лабораторията, а Сталети я последва бавно.
Малко по-късно отнесе нагоре табла с две огромни купи с мляко и две чинии с месо. Когато нахрани двете си творения и ги заключи в леговищата им, той се върна в работната си стая, изчисти мислите си от роби и детективи и потъна в настоящите си изследвания.
Глава 17
Господин Хавелок четеше писмото за трети път тази сутрин. Два пъти се съветва с главния си секретар и пак се бе вдълбочил в него, когато въведоха Дик Мартин.
— Надявам се да не съм ви вдигнал от леглото твърде рано, господин Мартин, и трябва да ви се извиня, че отново ви забърквам в тази история, която би трябвало да е приключила за вас с връщането ви. Сутринта получих това писмо. Бих искал да го прочетете.