Беше написано с почерк, вече добре познат на Дик, на бланка на хотел в Кайро.
«Драги Хавелок,
Получих телеграмата Ви относно доктор Коди и бързам да Ви съобщя, че наистина познавам този човек и съм си кореспондирал с него, така че не мога да разбера защо ще отрича познанството си с мен, освен ако не е поради естествената въздържаност на онзи, който не желае други да знаят делата му. Коди ми писа преди много време и ми поиска заем. Беше значителна сума — 18 000 фунта, и аз не бях склонен да дам толкова пари на напълно непознат човек. Твърдеше, че бил в много тежко положение и искал да напусне Англия, за да избяга от човек, който заплашвал да го убие. Историята вече се е изтрила от съзнанието ми, ала бях останал с впечатлението, че човекът е искрен. Нуждая се от 25 000 фунта. Изпратете ми ги в хотел «Париж» в Басра. Възнамерявам да продължа за Багдад и оттам за Южна Индия, където, убеден съм, може да се купи голям имот на безценица.
Пиърс»
— Обикновено изпращате ли му пари, когато позакъса.
— Неизменно — отвърна адвокатът с изненада.
— И сега ще му пратите толкова голяма сума?
Господин Хавелок прехапа устни.
— Не зная. Тревожи ме цялата тази работа. Моят главен секретар, на чиято преценка напълно се доверявам ме съветва да телеграфирам на негова светлост с молба да назначи друг агент. Отговорността е прекалено голяма и след вчерашното ужасяващо приключение съм склонен да си измия ръцете. Разбира се това ще означава голяма загуба за нас, защото управлението на имуществата на Селфорд ни носи близо пет хиляди фунта годишно.
Дик се смая от цифрата.
— Богатството ще да е огромно — рече той.
— Така е — потвърди Хавелок. — И за мое нещастие стойността му се покачва с всеки изминал ден. Скоро ще натежи прекалено.
— Оставил ли е лорд Селфорд някакво съкровище? — попита Дик, като си спомни въпроса, които бе възнамерявал да зададе.
Хавелок поклати отрицателно глава.
— Не нямаше текущи авоари, освен парите в банката доста голяма сума — около петдесет хиляди фунта към тях обаче трябва да прибавим неразработени каменовъглени мини в Йоркшир и Нортъмбърланд, които по-късно се оказаха много ценни. Освен това имаше няколко големи имота в Австралия и Южна Америка, които също повишиха изключително много цената си. Вие мислите за вратата със седемте ключалки? — усмихна се той. — Повярвайте, доколкото ми е известно там няма нищо, а аз съм прегледал всички документи, включително и строго личните, оставени от покойния лорд Селфорд. Тази малка килия и за мен е същата загадка, както и за вас. Може да се разбули за двайсет и четири часа, ако имах позволението на негова светлост да разбия вратата. Не съм се обръщал към него за това, защото не съм го смятал за необходимо.
— Чувам да се разправят някои неща за вас, господин Мартин. Твърди се, че сте способен да отворите всяка ключалка не по-зле, от който и да е касоразбивач.
— Повечето ключалки — отвърна веднага Дик — но нито една от седемте. Зная си възможностите. Ето например онази каса — той посочи малкия черен сейф в един ъгъл на стаята. — Бих могъл да я отворя толкова лесно, колкото и вратата на кабинета ви. Не казвам, че бих се справил с фиба за коса, но у дома имам някои и друг инструмент, пред който този контейнер — толкова сигурен, колкото картонена кутия. Интуитивно разбирам кога съм победен и зная, че тези седем ключалки не са по силите ми. Лорд Селфорд има ли роднини? — попита той внезапно.
Хавелок кимна.
— Един-единствен — отвърна той. — Госпожица Сибил Лансдаун и, разбира се, майка й, ала ако предположим, че лорд Селфорд почине без деца, според закона госпожица Лансдаун ще бъде определена за наследница на имуществото му.
Той взе писмото от масата и погледът му пробяга по текста.
— Почти съм склонен да ви изпратя в Дамаск с парите — поде той, но Дик поклати глава.
— Не, сър — беше категоричен. — Веднъж вече гоних този млад мъж и това ми стига до края на живота. Много ли пари е изтеглил от вас през годините, когато е бил в чужбина?
— Близо петстотин хиляди фунта — отговори тихо Лавелок. — Обикновено за покупката на имоти, чиито нотариални актове никога не са стигали до мен веднъж или два пъти се оплаках по този повод, но той ме увери, че те са в сигурни ръце.
— Искам да ви попитам нещо, преди да си тръгна — каза Дик, след като обмисли проблема. — Възможно ли е тези писма да са фалшифицирани?
— Абсолютно невъзможно — отвърна Хавелок — Познавам почерка му и неговите особености толкова добре… всъщност по-добре от моя собствен. Мога да ви уверя, че преди две години написа едно от писмата, което държа в досието, под погледа ми.