— Не може ли някой друг да се представя за него?
— Напълно изключено. Той е човек със слабо лице, сламеноруса коса и говори с леко фъфлене. И за да го разпознават по-добре, има малко белег по рождение — на бузата под ухото. Обмислял съм всички тези възможности: някой друг да се представя за него да са го отвлекли за откуп или да е попаднал в ръцете на безскрупулна банда, която го дои. Всъщност ако не го бях виждал от време на време през тези години, щях сериозно да се разтревожа. Но това е положението! Щом предпочита да скита по света нямам властта да го спра, а и неговото хоби не е толкова осъдително, та да се обърна за помощ към закона, за да го прикова в Англия и да го задържа тук. Сигурен ли сте, че не желаете да отпътувате за Дамаск?
— Напълно — отговори веднага Дик. — Просто не мога да измисля друго, което да ми се ще по-малко.
Два тревожни фактора се бяха появили в живота на Сибил Лансдаун, та трудно съсредоточаваше мислите си дори върху редките издания на бездушните томове, които навремето й изглеждаха толкова интересни.
В едно отношение библиотеката й помогна да разшири познанията си. Тя събра цялата налична литература за историята на старите родове, но имаше малко сведения за Селфорд, освен книгата на някакъв свещеник, който излагаше с твърде потресаващи подробности многото грехове, сторени от сър Хю. Когато описанието стана прекалено подробно, Сибил бързо затвори книгата.
— Опасявам се, че не сме приличен род — рече си тя и върна книгата на полицата.
В библиотеката нямаше нищо, което да й помогне да разбере чувствата си към Дик Мартин. Понякога мислеше, че много го харесва; друг път беше също толкова сигурна, че той я дразни. Искаше и се да не бе ходила в гробницата на Селфорд и да не бе имало причина да крие глава на гърдите му или да се хвърля в прегръдките му, паникьосана от зловещите скулптури и проблясването на светкавиците.
Представителки на женския пол много рядко посещаваха библиотеката и когато в най-мъртвия час на следобеда се появи някаква жена, Сибил се изненада. Ниска и пълна, с лице, за което не можеше да се каже, че е женствено, тя беше богато облечена, макар гласът й да противоречеше на елегантността, защото беше малко груб и леко писклив.
— Вие ли сте госпожица Лансдаун? — осведоми се тя.
Сибил стана от стола си.
— Да, аз съм. Книга ли търсите? — попита тя помислила, че жената идва от името на някой от абонатите.
— Не аз не чета книги — беше объркващият отговор. — Много боклук и глупости, които замотават главите на хората… това са книгите! Ако той не четеше толкова, щеше да е по-умен. Макар да е роден и отгледан като джентълмен — добави тя бързо — И не познавам по-истински джентълмен от него. Неспособен на лоши помнели, от мен да го знаете, госпожице не може да е направил грешка — всички грешим, но не би предприел нищо непочтено и несправедливо.
Сибил изненадана слушаше загадъчния хвалебствен химн, без да разбере накъде бие.
— Вероятно вие… хм…
— Моят съпруг — изрече дамата с достойнство. — Аз съм госпожа Бъртрам Коди.
Мисълта на Сибил прехвърли списъка на абонатите, без да си спомни някой с такова име.
— Съпруга на доктор Коди — поясни жената — имате ли стол, на който да седна?
С извинение Сибил измъкна стол и го постави пред посетителката.
— Моят съпруг познаваше много добре баща ви госпожице. Всъщност преди години те бяха много добри приятели. И тази сутрин той, имам предвид моя мъж, ми каза: «Ако отиваш в града, Елизабет, можеш да се отбиеш в библиотеката «Белингам», даде ми и адреса. На листче хартия — тя потърси в изключително скъпата си ръчна чанта и го извади». — Да, ето написан със собствения му почерк — показа на младата жена някакви драсканици, които не й говореха нищо — Съпругът ми каза: «Иди срещни се с госпожица Лансдаун, покани я да дойде на чай, а аз мога да й разправя нещо много интересно за баща й, което до сега не е знаела».
Сибил беше озадачена, но заинтригувана. Коя беше тази странна жена и какво беше положението, което заемаше съпругът й, тя можеше да гадае само по титлата, която гордата съпруга бе поставила пред неговото име. Сякаш прочела мислите на младата жена, госпожа Коди продължи:
— Той не е лекар. Много хора го мислят за такъв, но не е. Доктор е по литература.
— О, доктор по литература?
— И по право — кимна внушително дамата, — получи титлата от един колеж в Америка. Важното е, госпожице, че имате много врагове — госпожа Коди снижи глас до шепот. — Моят съпруг каза: «Виж се с младата дама и я помоли на никого да не споменава и дума какво съм разправил, защото може да ми струва скъпо… може да ми струва скъпо — повтори тя бавно и многозначително. — Вземи ролс-ройса — тъй рече — и гледай да я убедиш да дойде да изпие чаша чай. Няма да й отнеме повече от час и никой няма да разбере, че е идвала.»