— Но защо никой да не знае, че съм била у вас? — попита младата жена, която тайно се забавляваше, но все пак долавяше, че в съобщението има нещо по-сериозно, което засега й убягва.
— Ами точно заради тия неприятели — обясни госпожа Коди — Те не преследват само вас, госпожице — изрече го с прекалено патетичен тон, смешноват, но и тревожещ, въпреки че Сибил се забавляваше, — а и оня канадец, полицая.
— Имате предвид господин Мартин? — попита бързо Сибил.
Госпожа Коди отново кимна утвърдително.
— Точно той… детективът. Веднъж вече се опитаха да го хванат, но може би не ви е разправил. Следващия път ще го ликвидират и съм толкова сигурна, колкото и че името ми е Елизабет.
На масата имаше телефон и Сибил за миг го погледна с колебание.
— Какво общо има всичко това с баща ми? — попита тя.
Госпожа Коди облиза устни, сякаш би могла да й обясни, ако пожелаеше.
— Моят съпруг ще ви го каже — отвърна.
Сибил огледа по-внимателно жената. Несъмнено беше най-простоватата особа, която бе срещала от много време насам; но богатството й се рекламираше от претрупаността с бижута. При всяко движение на главата две големи диамантени обици святкаха на следобедното слънце. Пръстите й едва се виждаха изпод пръстените, които ги покриваха, ръкавици не носеше, а на щедрата и гръд блестеше огромен диамант.
— Далече ли е? — попита Сибил.
— Един час път. В Съсекс — тя обясни откъде се минава и точното разположение на къщата. — Ако можете да се освободите навреме за чаша чай.
— Бих могла… — каза младата жена замислено — защото днес и без това свършвам по-рано.
Госпожа Коди погледна обсипания си със скъпоценни камъни часовник.
— Ще ви почакам — предложи тя. — Ще видите моя ролс-ройс — тя изрече звучно названието на колата паркиран на площада. Не можете да го сбъркате черен с червени линии.
— Моля ви, не си правете труда. Трябва да остана още половин час.
— Нищо, ще ви изчакам в колата, предстои ви голяма изненада, мила моя, и ще ми благодарите до края на дните си, че моят съпруг ме изпрати да се срещна с вас.
Сибил се обади в жилището си, но майка й я нямаше и тя си спомни, че госпожа Лансдаун бе отишла да играе бридж — единственото и развлечение. Потърси Дик Мартин с не по-добър резултат. В четири часа излезе на площада и се огледа за ролс-ройса. Не се наложи да го търси надалеч: красивият автомобил беше спрял до тротоара и при появата й се придвижи бавно към нея. Шофьорът, кръглолик и с младежки вид — трябва да беше около трийсетте, — носеше тъмна униформа. Госпожа Коди й отвори вратата и тя влез в купето, което беше толкова силно парфюмирано, че Сибил механично завъртя ръчката, за да свали прозореца.
— Надявам се, че сте телефонирали на майка си мила? — рече госпожа Коди, като погледна крадешком младата жена.
— Да, но не си беше у дома.
— Тогава сигурно сте оставили съобщение на прислужничката?
Сибил се изсмя.
— Не си позволяваме подобен лукс, госпожо Коди. Двете с майка ми сами се справяме.
Госпожа Коди въздъхна.
— Надявам се, че сте уведомили някои друг къде отивате, мила? Винаги трябва да го правите, когато напускате града, за в случай на премеждие.
— Не, не съм казала на никого. Опитах се да се обадя по телефона на един приятел, но и той беше излязъл.
В миг върху грубото лице се мярна сянката на усмивка и изчезна.
— Предпазливостта никога не е излишна — подхвърли назидателно дамата. — Имате ли нещо против да седнете в ъгъла, госпожице… как ви беше името, там е по-удобно.
И по-закътано, ала Сибил не си даде сметка за това.
Глава 18
Скоро се насочиха с голяма скорост на югозапад и макар госпожа Коди да не беше забавна компаньонка младата жена си имаше доста неща, за които да мисли, и нямаше нищо против мълчанието на тази прекалено натруфена жена. След по-малко от час колата зави към голяма метална порта, мина по дълга алея и спря пред средна по размери къща.
Сибил никога не бе виждала набития усмихнат мъж, който излезе да я посрещне.
— Аха, значи това е дъщерята на моя стар приятел! — възкликна той почти добродушно. — Малката Сибил! Разбира се, вие не ме помните?
Сибил се усмихна.
— Опасявам се, че не, доктор Коди.
— И не бихте могли, мила, не бихте могли — държеше се бащински, но госпожа Коди, която имаше предимството да го познава най-отблизо и да различава най-тънките нюанси в гласа на съпруга си, му отправи студен съкрушителен поглед, който красноречиво говореше за опита й.