Коди с нищо не издаде, че го е забелязал. Той хвана ръката на младата жена пряко волята й и я отведе в удобната библиотека, като квакаше около нея — същинска стара кокошка около малко пиле. Държеше да бъде в най-удобното кресло с възглавница зад гърба й.
— Чаят идва веднага, мила. Сигурно сте уморена от пътуването?
— Аз се уморих — изрече натъртено госпожа Коди. — Искам да ти кажа нещо, Кей.
— Разбира се, скъпа. Удобно ли ви е, госпожице Лансдаун?
— Напълно — отвърна Сибил, трудно сдържала усмивката си при вида на госпожа Коди, която изхвръкна от стаята с пламнало лице и затръшна вратата след себе си.
В преддверието шофьорът палеше цигара. Погледна жената.
— Коя е тя, леличко?
Госпожа Коди сви едрите си рамене.
— Момичето, за което старият ти разправяше — тросна му се тя. — Задаваш прекалено много въпроси, той се оплаква от теб.
— Така си и помислих — той не обърна внимание на забележката. — Не изглежда зле. Изненадан съм, че ги оставяш двамата насаме!
— Хич не ме интересува от какво си изненадан — сряза го жената. — Върви да вкараш колата в гаража и после ми се обади.
— Защо да бързам — отвърна спокойно преданият племенник. — Какво ще направи старият?
— Откъде да зная? — сопна се жената.
Но той продължи невъзмутимо:
— Взела ли е ключа?
— Разбира се, че не го нося, глупако! — викна лелята. Какво си се побил да ми задаваш тъпи въпроси. И не си ври носа в моите работи. Какво знаеш за ключовете?
Племенникът я изгледа замислено.
— Страшна двойка сте… Но това не ме засяга. Момичето е истинска красавица. Отивам в кухнята да хапна нещо с чая. Старият пусна готвачката, прислужницата също я няма, болна е. Колко странно, и двете отсъстват по едно и също време! — беше се насочил към изхода, но се обърна. — Разкара всички от къщата — намръщи се. — Какво е намислил, лельо?
— Стига с това «лельо». За теб съм «госпожо» непрокопсанико! Колко пъти ще ти го казвам — жената трепереше от гняв и той я познаваше достатъчно добре, за да разбере, че не бива да я дразни повече, щеше да побеснее. Цели седем години, с едно приятно прекъсване, той бе опазвал учтивата лъжа, че е на гости в дома на госпожа Коди. Заплатата му беше добра. Поназнайваше нещичко за банките на вдовицата, за която доктор Коди съвсем неочаквано се беше оженил, и заради облагите, които получаваше — хубава квартира добри пари и помощник в гаража, — нямаше нищо против да си затваря очите пред доста странни събития, на които бе ставал свидетел в къщата.
Тръгна към леля си с цигара, увиснала в голямата му уста.
— Кога ще откарам момичето в града? — попита той.
— Ще остане тук, няма защо да се безпокоиш.
Той погледна към тавана, към пода, навсякъде, освен към жената, и продължи:
— Тя знае ли, че остава тук?
— Гледай си твойта работа.
— Поне веднъж това е и моя работа — настоя той упорито. — Не зная коя е и каква е. Ако се разиграва някой мръсен номер, аз не участвам. След един час колата ще е готова да я закарам обратно.
Жената не отговори. Прекоси бързо преддверието и изчезна нагоре по стълбището. Той я проследи с поглед, след това отиде в кухнята да се подкрепи и да размишлява върху странностите на живота в Уийлд Хаус и превратностите на съдбата, преди дванайсет години превърнала леля му от домашна черноработничка в богата дама.
Госпожа Коди беше тази, която, накрая поднесе чая със закуските и веднага се оттегли. Сибил не видя нищо странно в това — помисли, че нейният домакин иска да й довери нещо насаме. След три неуспешни опита да насочи разговора към баща си и тайната, която беше дошла да чуе, сега, приключила с чая, младата жена направо попита извъртащия Коди какво има да й казва.
— Е, мила моя — изкашля се господин Коди — историята е много дълга и се съмнявам дали ще успея да ви разправя всичко за времето, с което разполагаме. Какво ще кажете, ако се обадя на вашата леля и я поканя да прекара вечерта с нас?
Младата жена го изгледа смаяна.
— Опасявам се, че няма да стане. Тази вечер двете отиваме на театър — обясни тя. Обикновено Сибил беше много правдива, но дори и на твърде честните хора е позволено да измислят претексти, за да избягнат крайно неприятни преживявания.
— Нека все пак я поканя по телефона.
Като знаеше, че майка й няма да бъде в жилището поне още един час, тя се съгласи. Коди излезе от стаята и се забави около пет минути. Когато се върна, широка усмивка беше заляла лицето му и той потриваше ръце.
— Чудесно, чудесно! Скъпата ви майка обеща да дойде тази вечер. Изпращам колата да я вземе. Каза, че може да смени билетите за друго представление.