— Казал ли е името си? — осведоми се Дик.
— Не — отвърна младата жена за негова изненада, — но госпожица Хелдър го е познала; виждала е някъде снимката му. Струва ми се, че би трябвало да си спомните името му.
— Защо, по дяволите, трябва да си спомням името му, уважаема?
— Защо пък не, любезни ми господине? — попита тя хладнокръвно и в този миг Дик Мартин сякаш я забеляза в смисъл, че тя излезе от фона, на който протичаше живота му, и се превърна в личност.
Очите й бяха сиви и раздалечени, носът — прав и малък, устата — широчка и наистина имаше златистокестенява коса.
— Моля да ме извините! — засмя се той. — Всъщност — детективът подвеждащо бе възприел поверителен тон — изобщо не ме интересува тази ужасна кражба. Утре напускам полицията.
— Сред престъпниците ще настъпи велика радост — рече тя учтиво и когато видя веселия блясък в очите й, Дик я хареса.
— Имате чувство за хумор — усмихна се той.
— С това искате да кажете, че притежавам чувство за вашия хумор — бързо вметна младата жена. — Възразявам или би трябвало да възразя твърде настойчиво да ме наричат «уважаема» дори когато го прави служител на закона — тя погледна отново визитната му картичка, — бил той и младши инспектор.
Наблизо имаше стол. Дик го притегли и седна, без да е канен.
— Посипвам си главата с пепел за моята грубост и смирено моля за информация относно синьор Сталети. За мен името не означава нищо повече, отколкото Джон Смит, предпочитания псевдоним на всички джентълмени, заловени да се промъкват посред нощ през прозорчето на килера.
За миг тя го изгледа сериозно и присви червените си устни.
— И вие сте детектив? — произнесе тя с приглушен глас. — Едно от онези почти човешки същества, които ни пазят, докато спим!
Той изнемощя от смях.
— Предавам се! — Дик вдигна ръце. — А сега, след като ме поставихте на мястото ми, което, признавам, е твърде ниско, може би ще ми съобщите някои данни за задигнатата литература.
— Нямам информация за докладване — тя се облегна назад и го изгледа с интерес. — Книгата беше тук в два часа; в два и половина я нямаше. По полиците може да са оставени отпечатъци от пръсти, но се съмнявам, защото имаме три чистачки с единствената цел да ги почистват.
— А кой е Сталети?
Тя кимна бавно.
— Точно затова изразих известно учудване, че сте детектив — отвърна младата жена. — Моята помощничка ми каза, че бил известен на полицията. Бихте ли желали да видите произведението му?
— Нима е написал книга? — попита Дик с истинска изненада.
Младата жена стана, излезе от помещението и се върна с тънко томче в обикновена подвързия. Дик взе книгата и прочете заглавието: «Нови мисли за конструктивната биология», Антонио Сталети. Като прелистваше страниците със ситен шрифт, с диаграми и таблици на всяка от тях, той попита:
— Защо е имал неприятности с полицията? Не знаех, че е престъпление да се напише книга.
— Престъпление е — заяви тя, — но невинаги се наказва като такова. Доколкото зная, законът не е направил изключение за господин Сталети: провинил се е с вивисекции или нещо също толкова ужасно.
— За какво става въпрос? — той й върна книгата.
— За човешки същества — съобщи тя тържествено — като вас и мен и колко по-добри биха били и по-щастливи, ако вместо да ги отглеждат под стъклен похлупак, мисля, че това е изразът, ги оставят да дивеят в гората и да се хранят с плодове.
— Охо, вегетарианство! — изрази презрението си Ловкия.
— Не точно вегетарианство. Но може би ще пожелаете да станете наш абонат и сам да го прочетете? — след това тя изостави подигравателния си тон. — Истината е, господин… — тя отново погледна визитната му картичка — Мартин, че ние всъщност не се тревожим много от загубата на този труд на Хекел. Вече е заменен и ако секретарят ни не беше селяндур, нямаше да отнесе въпроса до полицията. И ви моля — тя вдигна предупредително пръст, — ако се видите с него, не му предавайте моето мнение. А сега ми разправете нещо, от което да изтръпна. Никога не съм срещала детектив, може да не ми се случи да видя друг.
Дик остави книгата и се извиси с целия си ръст от метър и осемдесет.
— Мадам — поде той, — не събрах кураж да ви попитам как се казвате, заслужавам безмилостните ви подигравки, но тъй като сте силна, бъдете милостива. Къде живее Сталети?
Тя взе книгата и я разлисти до предговора.
— Във вила Галоус*. Доста зловещо звучи, нали? Намира се в Съсекс.
[* Бесилката. — Б.?пр.?]
— Това можех и сам да прочета — рече той обидено и тя веднага се разкая.