Сибил го слушаше като втрещена и сред заинтригуваната досада се промъкна ледената тръпка на страха. Мъжът лъжеше. Тя си беше измислила историята с театъра в последния миг и беше сигурна, че майка й не е в апартамента. Опасност! Сякаш червена светлина блесна пред очите й. Някаква страхотна заплаха беше надвиснала над нея и тя трябваше да печели време.
— Толкова съм доволна — рече тя със спокойствие каквото не изпитваше. После продължи съвсем непринудено. — Имате много красива къща, доктор Коди.
— Да, същинско бижу — съгласи се той самодоволен. — Желаете ли да я разгледате? Има забележителна история. Била е зестра, придобита от един ваш роднина, лорд Селфорд. Наех я преди много години.
— Значи познавате господин Хавелок? — изненада се тя.
— Хм! — той попипа брадичката си. — Не, не бих казал, че познавам отблизо господин Хавелок. Имал съм работа с него около покупката на имот в Австралия. Но в настоящия случай къщата ми бе дадена под наем чрез трето лице и много се съмнявам дали Хавелок знае, че аз съм наемателят. Добре ли го познаваш?
— Слабо — отвърна младата жена. През цялото време мозъкът й трескаво работеше. Какво да направи? Какво да измисли, та да излезе навън. Край къщичката на пазача минаваше шосе и знаеше, че наблизо има село. Веднъж да се добере до пътя, все щеше да намери претекст да стигне до него и да намери закрила.
— Искате ли да видите някои от стаите ни?
— Не. Бих предпочела да разгледам градината. Стори ми се, че видях леха с нарциси край къщичката на пазача — подхвърли тя и стана от креслото с треперещи колене.
— Хм! — възкликна Коди. — Да, мястото е красиво, но почвата е твърде мокра за вас.
— Искам да изляза навън — настоя Сибил.
— Добре тогава. Само изчакайте да изпия втората си чаша чай — той се зае с чайника и таблата. — Между другото, не сте си изпили вашия и е изстинал. Да ви налея ли нов?
— Не, не достатъчно ми е, благодаря.
Каква глупачка се бе оказала! Да тръгне с непозната жена, срещу която я предупреждаваха всичките й инстинкти, на посещение в неизвестна къща. Никой не знаеше къде е отишла.
Тя взе чашата, овладя се да не и трепери ръката, отпи малко, благодарна за топлата течност, защото от осъзнаване на положението устата и гърлото и бяха пресъхнали. Сибил усети неприятния, солен, метален вкус на чая и остави чашата.
В един ъгъл на библиотеката имаше окачалка за палта и господин Коди бавно се отправи към нея, за да си вземе шапката. Когато се огледа назад, Сибил се държеше за ръба на масата, лицето и беше бледо като на смъртник, очите изцъклени. Опита се да проговори, но думите не излизаха от устата и. Когато я доближи, тя припадна в ръцете му.
Коди я издърпа до канапето, пъхна възглавница под главата й и излезе от помещението, като заключи вратата след себе си.
Глава 19
Кръглоликият шофьор стоеше на прага на отворената врата и пушеше.
— Къде е госпожа Коди? — попита го рязко мъжът, като лицето му притъмня пред нахалното безразличие на племенника.
— Горе.
— Иди да й кажеш, че ми трябва.
— Сам си й кажи — отвърна шофьорът, без да си направи труда дори да обърне глава.
Лицето на Коди почервеня. Явно това съвсем не бе първото им спречкване. Той с усилие овладя гнева си и продължи с по-спокоен тон.
— Иди до селото, Том, да ми направиш една услуга. Трябват ми няколко пощенски марки.
— И без това по-късно ще ходя — заяви Том, без да се развълнува от протегнатото маслинено клонче. — Къде е момичето?
— Момиче ли? Какво момиче? — попита възрастният мъж с тон на невинна изненада.
— Младата жена, която пи чай с теб. Не ми разправяй, че току-що е излязла, защото стоя тук от десет минути и те чух да разговаряш, когато бях в преддверието.
Господин Коди пое дълбоко дъх.
— Тя си почива. Младата дама не се чувства добре. Дадох й лекарство…
— О, стига! — подхвърли му младежът презрително. — Не си лекар, а доктор по право и доколкото ги познавам, някои от тия доктори като теб се нуждаят от лечение! Кога ще си ходи у дома? Колата е готова.
— Възможно е да не се прибере тази вечер, Том — сега господин Коди беше истинско въплъщение на кротостта. — Разбрахме се да остане за през нощта.
Том почеса раздразнено бузата си.
— Тя нямаше такова намерение. Дори на излизане ме попита има ли друг път за връщане в града, защото искала да се отбие при някакъв приятел.
Последното си беше чиста лъжа от страна на Том Колър и се оказа съвпадение, че в продължение на половин час господин Коди бе излъган два пъти.