— Казвам ти, че не е добре — потвърди той рязко. — И като сме отворили приказка, мястото ти е в кухнята. Няма да търпя нищо повече от теб, Колър. Нима си въобразяваш, че щом съм се оженил за леля ти, тази къща е твоя? Ако така си мислиш, ще те изненадам неприятно. Достатъчно търпях нахалството й и можеш да си вървиш.
Том кимна.
— Зная, че мога да си вървя. Защо ли? Защото никой не е в състояние да ме спре, ако пожелая да си отида. Стига да исках, щях още този миг да напусна… но не искам! Работата е добра и не възнамерявам да я загубя. Не ми е известно какви са мръсните ти афери…
Господин Коди избухна гневно.
— Ти, ти негодник такъв! — заекна той. — Осмеляваш се да обвиняваш леля си, че е…
— Изпитвам голямо уважение към леля си — Том Колър продължаваше да се взира в земята. — Дължа й много. Цялата си мошеническа кръв съм получил от нейния клон на семейството. Сам ти не си способен да измислиш никакъв план за бързо сдобиване с пари, в който тя да не е забъркана — той се взря намръщено в мъжа и после сведе поглед. — Да, била е добра леля за мен, Коди! Да си чувал някога за моя брат близнак Джони? Напоследък го сънувам. Виждам го така ясно, сякаш е пред очите ми. А бях само на седем години, когато си отиде…
— Когато е починал — поправи го Коди с неочаквана кротост.
— Аха… когато умря. Бяхме навикнали да седим под едно дърво в имението на Селфорд — аз израснах в това имение — и да пеем «Бедната Джени плаче». Седем години — внезапно вдигна блеснали очи и дребният мъж потръпна под погледа му. — Мила, добра леля! Виждал съм я да го пребива от бой. Има късмет, че е жена. Някой ден й го кажи. Ако беше мъж, щеше отдавна да си е получила заслуженото. Отивам да изкарам колата. Когато се върна, младата дама да ме чака — в гласа му прозвуча непогрешима заплаха.
Без да каже дума повече, той тръгна, с ръце в джобовете и цигара, увиснала от устата. А Коди забърза нагоре по стълбите и се втурна в стаята, където седеше по-добрата му половинка. Затръшна вратата след себе си и следващите десет минути се разнасяха гневни гласове. Накрая госпожа Коди излезе сама, слезе долу, отключи библиотеката и влезе.
Сибил Лансдаун седеше на канапето с глава между ръцете. Жената безмълвно я хвана за ръка и като я прикрепяше, я изведе от стаята и я подкара по стълбището. От горния етаж две стълбища водеха съответно към стаите на прислугата и към спалня за гости, която се използваше и като склад и където младата жена беше бутната.
Сибил беше почти в несвяст. Така и не си спомни как се е изкачила по стълбището. Когато се събуди със страшно главоболие, лежеше върху голямо дъбово легло, хлътнало в средата. Дебела свещ гореше в една стъкленица, защото небето вече притъмняваше.
Тя се изправи, виеше й се свят, и се опита да събере мислите си. На масичка до леглото имаше чаша вода и две таблетки, на които може би нямаше да обърне внимание, ако не бе отвореното шишенце от аспирин до тях. Прозря опасността и със смътното съзнание, че са предназначени да отстранят последиците от упойката, тя глътна двете малки хапчета и изпи водата до последната капка. Отпусна се на леглото, изохка, покри очи с ръце и беше достатъчно разумна, за да не мисли за нищо, доколкото й позволяваше измъченият мозък, и да изчака лекарството да окаже въздействие.
След половин час болката премина и тя се опита отново да вдигне глава. Беше замаяна и при всяко движение стаята се завърташе наоколо й. Но след известно време се поуспокои, дойде на себе си и съзнанието й се избистри.
На скосения покрив имаше само един съвсем малък прозорец. Беше заключен с катинар и покрит със здрава метална мрежа. Сибил опита вратата, без да очаква, че намерението й да напусне стаята по този път ще се окаже успешно. Върна се на леглото, седна и се помъчи да огледа положението си, без да допусне ужасът да вземе връх.
Трябва да е била луда, за да тръгне сама с онази жена — Сибил, естествено, се върна към това безплодно заключение, — но тя беше толкова уверена в себе си, а и добрите съвети трудно се следват дори от най-съвършените същества. Каза си, че извинението е съвсем неубедително. Нито едно лондонско дете нямаше да се остави да бъде измамено от подобно обещание за разкриване на семейни тайни. Не се осмеляваше да помисли за майка си.
Отново опита вратата. Беше заключена, а вероятно имаше и резе, защото никъде не поддаваше на натиска. Беше много стара и сякаш не е била предназначена за тази стая, защото между долния й край и пода имаше пролука от около три сантиметра.
Сибил се върна и седна на леглото, като се опита да подреди мислите си. Ключът! Дали задържането е свързано някак с онази метална пластинка? Беше озадачена, но не позволи на объркването да вземе връх. Убеди себе си, доколкото й позволяваха обстоятелствата, че по някаква причина, която не можеше да определи, ключът има нещо общо с трагичното й положение.