Дръпна един стол, качи се на него, посегна към прозореца на тавана, но той не се поддаде на усилията й, ала дори и да успееше да го отвори, в никакъв случай нямаше да може да махне трите метални пръта, които го препречваха.
Още беше върху стола, когато чу стъпки в коридора, решителни и тежки. Слезе на пода и се обърна с лице към идващия. Мина известно време, преди враждата да се отвори. Не беше сбъркала, наистина имаше резета и те трябваше да се дръпнат, преди ключът да се превърти с щракване и да влезе Коди. Целият се беше разплул в любезна усмивка.
— Скъпа госпожице, страшно съжалявам, че ви прилоша. Често ли получавате подобни припадъци?
— Не разбирам за какви припадъци говорите, доктор Коди — отвърна тя отмерено.
— Много тъжно, много тъжно — измърмори той, като поклати печално глава. — Опасявах се за живота ви, наистина. Има ли случаи на лудост във вашето семейство?
От дързостта на въпроса дъхът й секна.
— Не твърдя подобно нещо — продължи той, — само трябва да кажа, че поведението ви е малко странно. Вероятно си спомняте пристъпа с крясъци. Не? Аха, не очаквах, че ще си го спомните. Не беше приятна гледка.
— Господин Коди — Сибил се опита да не повишава глас, но много трудно се сдържа, — желая да се върна при майка си у дома.
Изгледа я строго и продължително.
— Допускам, че искате — изрече замислено. — Да, да. Но не бива да се страхувате, скъпа госпожице, майка ви беше уведомена и вече е на път за насам.
В ъгъла на стаята имаше малка маса, той я пренесе в центъра на помещението и постави върху нея черната папка, която носеше под мишница. От нея извади сгънат лист хартия, внимателно го изглади, отвъртя капачката на писалката.
— Положението — поде той в прежния пророчески стил — е малко нередно. Не съм свикнал да приемам млади дами, които изпадат в истерия, и признавам, силно се разтревожих, а скъпата ми съпруга е направо смазана от загриженост. И с право ми рече: «Положението е крайно неприятно за теб, Бъртрам. Стига само тази млада дама да сметне, че си й дал някакво вредно средство и я задържаш против волята и — макар двамата отлично да знаем, че болестта й е предизвикана… хм… от естествени причини — критично настроеният свят би могъл да не повярва на обяснението ни.»
Сибил изчакваше с ясна увереност, че ако госпожа Коди въобще бе произнесла някаква реч, тя не ще да е била с такива думи.
— Та затова ми хрумна — продължи Коди, — колко хубаво би било, ако по собствено желание и свободна воля направите изявление, че аз, Бъртрам Коди доктор по литература и право, съм се държал най-доброжелателно и коректно с вас и съм ви поставил в тази заключена стая с едничката цел да ви попреча да си нанесете някакво сериозно нараняване.
Тя погледна листа на масата.
— Трудно бих признала, че съм луда — подсмихна се Сибил.
— Не очаквам да го направите — побърза да заяви Коди. — В този документ не се споменава подобно състояние на разума ви. Той е просто… хм удостоверение за моята коректност, на която много държа. Приумица някаква, но съм си такъв — той се усмихна широко, взе писалката и й я подаде.
— Мога ли да прочета документа? — попита Сибил.
— Необходимо ли е? — тонът му беше едва ли не укорителен. — Ако го подпишете, ще се погрижа веднага да ви закарат при майка ви.
— Но нали ми казахте, че е тръгнала насам — прекъсна го Сибил подозрително.
— Имах наум — продължи мъжът, въплъщение на спокойствието — да я пресрещнете по средата напътя. По телефона я помолих да се настани в Маитър Ин в Доркинг.
Подаде писалката на младата жена и тя отново се поколеба. Документът беше написан на машина с гъст шрифт. Голямата му длан покриваше листа, като и оставяше само място за подпис. Силното и желание да си отиде и страхът я тласкаха да се улови за всяка надежда за освобождаване. Върхът на писалката вече бе докоснал хартията, когато през разперените му пръсти видя един ред, който спря ръката й.
«Ако споменатата Сибил Лансдаун почине преди гореспоменатия Бъртрам Албърт Коди…»
— Какво е това? — попита тя.
— Подпишете го! — гласът му беше груб, държането му се промени внезапно като тропическо небе.
— Няма да подпиша никакъв документ, които не съм прочела — отсече Сибил и остави писалката.
Усмивката се изтри от лицето му и то стана сурово и заплашително.
— Ще го подпишете или господ ми е свидетел, че ще… — той с усилие се овладя и се помъчи да си възвърне привидната сърдечност. — Скъпа госпожице — изрече със странна смесица от раздразнение и угодничество, — защо да си мъчите красивата главичка с термините на юридически документ? Заклевам ви се, че той само ме оправдава…