— Няма да го подпиша — заяви Сибил.
— Така значи, а?
Коди пъхна документа в джоба си. Тя се отдръпна, когато пристъпи към нея. Внезапно се втурна към вратата и се опита да я отвори. Преди да успее, той я прихвана през талията и я избута назад.
— Ще чакате тук, скъпа, докато промените решението си. Без храна. А ако зависи от мен, и без сън. Дадох ви възможност да спасите живота си, глупачке, но я пропиляхте. Сега стойте тук, докато ви дойде умът в главата.
Само след миг беше затръшнал вратата след себе си. Сибил чу резетата да се поставят и й прималя. Остана парализирана известно време, неспособна да предприеме нов опит за бягство. Малко по малко се съвзе, поокопити се, макар да трепереше толкова, че когато се качи на стола, та дано отвори прозореца, едва запази равновесие.
Когато се убеди, че оттам не е възможно да избяга, Сибил се зае да барикадира вратата така, че никой да не успее да влезе. Опита се да дръпне леглото, но то беше от тежко дъбово дърво, не по силите й. Успя само с разклатената мивка, подложи единия й ръб под дръжката на вратата и зачака.
Минаваха час след час и в къщата не се чуваше никакъв шум; накрая, обзета от умора, тя легна на леглото и въпреки усилията си да стои будна, скоро заспа.
Събуди се със силно разтуптяно сърце и се надигна. Беше чула шум отвън в коридора; потаен звук като от влачене на крака, който подсъзнанието й бе доловило в най-дълбокия сън. Какво беше? Заслуша се и дълго време нищо не нарушаваше тишината. После чу тъп грохот, сякаш нещо тежко бе паднало. Притисна ръка до сърцето си да укроти учестения му пулс.
— Оууу!
Сибил се разтрепери и едва не припадна от ужас. Беше чула писък, писък на обзето от силен страх животно… последва още един, по-дълбок, по-гърлен, страхотен!
Задебна до вратата с напрегнати сетива и чу слабо, дълбоко стенание, а след това — нищо. Минаха десет минути, четвърт час и тогава отново се разнесе шумът, който я бе събудил — тътрене на боси стъпала по твърда, гладка повърхност. Беше успяла да зърне коридора, когато доктор Коди бе отворил вратата. Знаеше, че е покрит с линолеум и нозете се движеха по него. Идваха все по-близо и накрая спряха. Някои завъртя дръжката и изтегли резетата. Сибил беше смразена от ужас, не можеше да помръдне, стоеше и тъпо се взираше във вратата какво ще се покаже.
Дръжката се завъртя отново, но вратата не помръдна. Който и да беше, нямаше ключ. Настъпи тишина. Някой се опитваше да разбие вратата и тя зърна един огромен, разкривен палец в пролуката между вратата и пода. После изпод вратата се показаха три огромни квадратни пръста. Бяха мокри и червени от кръв. Ръката сграбчи долната част на вратата и се опита да я вдигне. При вида на тази противна ръка слисването й се разсея, тя изкрещя, извърна се и се втурна в панически ужас към стола под прозореца на тавана. Когато погледна нагоре, видя през стъклото да се взира в нея побелялото лице на Колър, шофьора.
Глава 20
Нещо повече от случайност отведе Дик Мартин следобеда в библиотеката. Беше прозрял, че ден, прекаран, без да види измъчващата го млада жена, е ден, прахосан напразно. И с чувство на добродетелна гордост си спомни, че е абонат и има право да влезе в това спокойно учреждение и да поиска, ако пожелае, най-неразбираемите трудове по биофизика.
— Госпожица Лансдаун си отиде — обясни една от библиотекарките. — Днес свършва по-рано работа. Тръгна с една дама.
— С майка си? — попита Дик Мартин.
— Не, не беше госпожа Лансдаун. Познавам я много добре. Беше дама, пристигнала с ролс-ройс пред вратата. Никога не съм я виждала преди.
В това нямаше нищо особено. Макар да бе започнала да заема голямо място в живота му, Дик едва познаваше младата жена и не знаеше изобщо нищо за приятелите й. Беше разочарован, защото възнамеряваше с най-убедително извинение да я отведе следобеда да пият заедно чай. Изчака почти до седем часа, преди да се отбие на Корам Стрийт. Поводът за посещението му там беше дори по-неубедителен и той отнесе този ден към нещастните, когато госпожа Лансдаун с усмивка му съобщи, че Сибил се е обаждала в нейно отсъствие, за да уведоми, че няма да се връща за вечеря.
— Има една приятелка и често вечеря с нея, вероятно след това ще отидат на театър. Няма ли да останете да ми правите компания на вечеря, господин Мартин? Макар да се опасявам, че не съм достатъчно интересен заместител на Сибил!
Той с удоволствие прие поканата, като се надяваше, че преди да си тръгне, Сибил ще се появи. Но макар да удължи посещението си до крайната граница на доброто поведение, тя не се беше върнала, когато той се сбогува към единайсет часа. Дотогава не бе споменал за разказа на библиотекарката.