— Има ли друг, при когото би могла да отиде?
— Успях да се свържа с две приятелки, с които би могла да бъде, но и те не са я виждали. Провървя ми да намеря момичето, което работи със Сибил в библиотеката, и то ми описа жената, дошла да я вземе. Пренатруфена дама на средна възраст, която носела много бижута и говорела с простоват глас.
Госпожа Коди!
Майката на Сибил го видя да побледнява и го хвана за ръката.
— Нещо страшно ли има? — попита тя прегракнало.
— Не зная. Ще останете ли тук? Отивам да разбера.
— Мога ли да дойда с вас?
— Не, не. Ще мине малко повече от час, преди да ви телефонирам. Опитайте се да почетете. В моята стая ще намерите книги, които ще ви заинтересуват.
Тя поклати глава.
— Трябва да се върна у дома, да не би Сибил да се прибере. Но не се бавете заради мен. Таксито ме чака долу.
Нямаше време за любезности. Той се втурна навън преди нея и вече отключваше гаража в малката уличка, преди тя да стигне до таксито.
Няколко минути след обещаното време голямата кола спря под железопътния мост на Бакстън, където Снийд и двамата му приятели чакаха.
— Скачайте — подкани ги Дик. — Имам да ви разказвам нещо. Опитвам се да разбера… вашата глава е по-спокойна от моята.
Докато бентлито набираше скорост, той разправи за изчезването на Сибил.
— Сигурен съм, че е била госпожа Коди — заключи той. — Запознах се с нея преди известно време. Голяма прелест! Но какво зло би могла да стори на една млада жена?
Дик Мартин нямаше готов отговор.
— Съсекските ченгета ще бъдат там, преди да стигнем къщата… — започна той, но Снийд поклати глава.
— Малко вероятно е полицай да предприеме действия заради указания по телефона, освен ако идват от сигурен човек. Не зная дали не сме хукнали да гоним вятъра.
— И аз си го помислих — рече Мартин, — но като прецених всичко, реших, че е почти изключено. Не, човекът по телефона не играеше роля.
През следващия четвърт час никой не проговори.
— Някъде наблизо сме до къщата на Сталети, нали? — събуди се Снийд от дрямката.
— Вляво от нас — отвърна кратко Дик. Профучаха покрай тъмния вход на алеята. Къщата не се виждаше от пътя и само високите дървета, открояващи се върху осветеното от луната небе, отбелязваха разположението и.
— Има нещо подозрително в тази история с лорд Селфорд — подхвърли Снийд замислено. — Където и да я докоснеш, се натъкваш на нещо нередно. Чудя се, какво ли е сторил?
— Кой? Селфорд ли? — понадигна се стреснато Дик.
Дебелият му колега кимна.
— Защо не се връща в Англия? Защо се размотава като някой покръстен скитник евреин? Защо си изтърква подметките, докато креслото на дедите му събира прах? Никога не си го виждал, нали?
— Не. Само на снимка.
Снийд се обърна и се взря през тъмнината в него.
— Виждал си негова снимка? — попита той бавно.
— Разбира се — отвърна Дик. — Бил е в Кейптаун в деня, когато е пристигнал новият върховен комисар. Излязъл на балкона на хотела да наблюдава процесията и някакъв журналист заснел зяпачите. Портиерът в хотела видял вестника и ми го показа. Тогава отидох в редакцията, взех копие от снимката и дадох да я увеличат.
— Как изглежда? — полюбопитства Снийд.
— Някой ден ще ви кажа — беше незадоволителният отговор.
Скоро свърнаха по второстепенно шосе и профучаха през селцето Саут Уийлд. Не забелязаха необичайна суетня и по предложение на Снийд спряха пред малката къща, приютяваща селския полицай и няколкото килии за редките престъпници. Когато почукаха, жената на полицая отвори един от горните прозорци.
— Не, сър. Няма го тази нощ. В Чапли Удс е, дебне бракониери с ловни надзиратели на сър Джон.
Дик запали двигателя и продължи.
— Стигнахме — рече той и рязко закова колата пред портата на Уийлд Хаус.
Натисна клаксона, но нямаше и следа от светлина или движение в къщичката на пазача, за която по-късно научи, че е била празна. Слезе, опита портата и установи, че едното крило е затворено с резе. Отвори го, освободи и второто, подпря ги, върна се в колата и подкара внимателно по алеята.
Корпусът на къщата се провидя от петдесетина метра преди да стигнат до нея. Нямаше светлина и никакви следи от човешка дейност. Дик натисна звънеца и зачака напрегнато. Позвъни отново и в допълнение заудря по здравото дърво на вратата. По този начин бяха загубени три минути, а после Снийд изпрати единия от приятелите си да хвърли дребни камъчета по прозорците на горния етаж.
— Изглежда, всички спят. Ще им дам още няколко минути — заяви Снийд, — а после ще разбием някои прозорец.
Когато ги огледа, установи, че са закрити с тежки капаци, но от двете страни на входната врата имаше две тесал матови стъкла.
— Оттам никога не ще можем да минем — подхвърли Снийд, вероятно имайки предвид собствените си размери.
— Дали пък аз няма да успея? — рече мрачно Дик.
Отиде до колата и се върна с отвертка. Докато едрият мъж го наблюдаваше с възхищение, той свали цялото стъкло. Опасяваше се само да не би зад него да има капак или решетка, но явно Коди бе сметнал тесния отвор за достатъчен като предпазна мярка.
Подпомогнат от двамата детективи, Дик се промъкна странично с краката напред през отвор, през който сякаш не беше възможно да мине никакво човешко същество. Главата беше най-трудна за прекарване, но той се озова в преддверието без никакви повреди по себе си, като се изключи малко одрана кожа по едното ухо.
Преддверието тънеше в пълен мрак. Никакъв звук, освен бавното, тържествено цъкане на часовник на някоя от горните площадки. Тогава внезапно Дик задуши. Той имаше изключително развито обоняние и сега долови нещо, което го накара да се владени. Освети вратата с фенерче, свали веригата, дръпна резетата и пусна придружителите си.
— Тук е извършено убийство. Усещате ли кръвта?
— Кръв ли? — сепна се Снийд. — Божичко, не! А ти?
Мартин кимна утвърдително. Опипваше стената за ключа на осветлението и след малко откри цели пет и ги завъртя. Една лампа се запали във вестибюла и друга на някоя от площадките. Отвън трябва да се светваше и за това помещение. Дик посочи към вратата. Внезапно усети, че Снийд го сграбчва за ръката.
— Виж! — измърмори инспекторът.
Взираше се нагоре и като проследи погледа му, Дик съзря нещо, което отначало не разбра какво е. После бавно различи, че е сянката на фигура, хвърлена върху стената на стълбищната площадка. Явно се облягаше върху невидимите перила, защото издяланите подпори и широкият парапет се открояваха отчетливо върху покритата с тапети стена. Лампата, която беше запалил горе, се намираше ниско зад неподвижната фигура, затова сянката беше ясна и без изкривявания. Измъкна пистолета от джоба, втурна се странично нагоре по стълбите, като поглеждаше назад през рамо. Снийд го видя да спира на площадката и да се взира в нещо.
— Елате горе, Снийд.
Инспекторът го последва, стигна до първата площадка и се обърна, за да открие едно бяло лице, вперило надолу в него невиждащи очи — лицето на едра жена, полегнала върху парапета, конвулсивно стиснала ръце и с израз на невероятен ужас върху лицето.