Когато ги огледа, установи, че са закрити с тежки капаци, но от двете страни на входната врата имаше две тесал матови стъкла.
— Оттам никога не ще можем да минем — подхвърли Снийд, вероятно имайки предвид собствените си размери.
— Дали пък аз няма да успея? — рече мрачно Дик.
Отиде до колата и се върна с отвертка. Докато едрият мъж го наблюдаваше с възхищение, той свали цялото стъкло. Опасяваше се само да не би зад него да има капак или решетка, но явно Коди бе сметнал тесния отвор за достатъчен като предпазна мярка.
Подпомогнат от двамата детективи, Дик се промъкна странично с краката напред през отвор, през който сякаш не беше възможно да мине никакво човешко същество. Главата беше най-трудна за прекарване, но той се озова в преддверието без никакви повреди по себе си, като се изключи малко одрана кожа по едното ухо.
Преддверието тънеше в пълен мрак. Никакъв звук, освен бавното, тържествено цъкане на часовник на някоя от горните площадки. Тогава внезапно Дик задуши. Той имаше изключително развито обоняние и сега долови нещо, което го накара да се владени. Освети вратата с фенерче, свали веригата, дръпна резетата и пусна придружителите си.
— Тук е извършено убийство. Усещате ли кръвта?
— Кръв ли? — сепна се Снийд. — Божичко, не! А ти?
Мартин кимна утвърдително. Опипваше стената за ключа на осветлението и след малко откри цели пет и ги завъртя. Една лампа се запали във вестибюла и друга на някоя от площадките. Отвън трябва да се светваше и за това помещение. Дик посочи към вратата. Внезапно усети, че Снийд го сграбчва за ръката.
— Виж! — измърмори инспекторът.
Взираше се нагоре и като проследи погледа му, Дик съзря нещо, което отначало не разбра какво е. После бавно различи, че е сянката на фигура, хвърлена върху стената на стълбищната площадка. Явно се облягаше върху невидимите перила, защото издяланите подпори и широкият парапет се открояваха отчетливо върху покритата с тапети стена. Лампата, която беше запалил горе, се намираше ниско зад неподвижната фигура, затова сянката беше ясна и без изкривявания. Измъкна пистолета от джоба, втурна се странично нагоре по стълбите, като поглеждаше назад през рамо. Снийд го видя да спира на площадката и да се взира в нещо.
— Елате горе, Снийд.
Инспекторът го последва, стигна до първата площадка и се обърна, за да открие едно бяло лице, вперило надолу в него невиждащи очи — лицето на едра жена, полегнала върху парапета, конвулсивно стиснала ръце и с израз на невероятен ужас върху лицето.
Глава 21
— Мъртва е — каза Снийд съвсем излишно, когато изкачиха петте стъпала до най-горната площадка.
Нямаше следи от насилие и сега видяха какво държеше тялото изправено. Тя е била застанала на колене върху ниско канапе, на височината на парапета и равновесието я бе закрепило в това положение и след смъртта. Почтително спуснаха тялото на пода и инспекторът направи кратък оглед.
— Уплаха — постанови той. — Попаднах на подобен случай преди десетина години. Видяла е нещо страхотно!
— Има ли нещо в ръката й? — попита внезапно Днк и разтвори здраво стиснатите пръсти. Някакъв предмет изтрополи на пода и той възкликна удивен.
Беше ключ, същият, какъвто лежеше в касетката в неговата банка.
Двамата мъже се спогледаха мълчаливо.
— Къде е Коди? — заинтересува се Снийд след известно време.
Оглеждаше стената за телефонен проводник и отгатвайки мислите му, Дик Мартин посочи надолу.
— Търсите телефон? В библиотеката е. Забелязах го, когато бях тук онази вечер. Господи! Погледнете това!
Стълбището беше застлано с дебела и мека тъмносива пътека и Дик се взираше в нещо, което не бе съзрял, докато се изкачваше нагоре, защото светлината блестеше в очите му — червен отпечатък от босо стъпало! Той се наведе и го докосна с пръст.
— Кръв. Стори ми се, че я подушвам! Интересно откъде нозете са се нацапали с нея?
Намериха още отпечатъци по-надолу. Всъщност имаше петна на всяко второ стъпало и колкото повече слизаха, толкова по отчетливо се виждаха.
— Качвал се е през две стъпала наведнъж… тук през три — кимна Дик. — Вероятно ще намерим следи и в преддверието.
Подът във вестибюла беше от полирано дърво, но застлан с тъмни персийски килими, така че следите по тях бяха убягнали от вниманието им, преди да се заемат да ги търсят.
— Ето тук — посочи Дик, — и тук. Идват от онази стая. Босите нозе трябва да са се навъртали безцелно: има следи по всеки килим.
Опита дръжката на вратата, но тя не помръдна.
— Автоматична брава — обясни Снийд, — сама се заключва, когато се затвори. Каква е отсрещната стая?
Срещу затворената врата имаше друга, която не беше заключена. В помещението горяха два полилея и това събуди подозрение у Дик, докато не си спомни, че сам ги бе запалил с ключовете в хола. Явно беше столова, елегантно обзаведена и празна. Капаците на прозорците бяха затворени, не личеше нищо необикновено и той се върна към проблема със заключената врата.