Глава 22
Снийд се качи, когато го повика, и двамата претърсиха стаята.
— Кървави петна по вратата, видя ли ги? Ето тук, долу — каза Снийд, като освети панела. — Съвсем ясни отпечатъци от пръсти! Който и да е бил, вкарал е ръка под вратата и се е опитал да я извади от пантите — погледни какви размери имат отпечатъците! Това е бил джентълменът, който те е посетил, Мартин!
Дик кимна.
— Няма други следи от насилие. По пода няма кръв — произнесе замислено Снийд и се взря в отворения прозорец на тавана. — Прекалено дебел съм, за да се кача. Виж какво ще намериш там.
Под квадратния отвор имаше стол. Дик скочи на него, хвана се за ръба на рамката и се повдигна. Озова се на хоризонтален корниз, широк около метър. От едната страна по цялото протежение имаше нисък парапет, а от другата покривът се издигаше стръмно до билото. Дик насочи светлината на фенерчето пред себе си и видя две жълти издатини да се подават над парапета.
— Тук има стълба — каза той и се отправи към нея.
Лесно се разбираше защо е убягнала от вниманието му при първия повърхностен оглед на къщата. На това място стената правеше чупка под прав ъгъл и стълбата беше закрепена не особено стабилно именно в тази вдлъбнатина.
— Някой отвън трябва да й е помогнал — обясни гой, когато се върна при Снийд, за да му съобщи какво е открил. — Не е бил от прислугата, защото в къщата няма такава.
— Помогни ми да се кача — помоли инспекторът. Изглеждаше почти невъзможно да се повдигне огромният мъж през таванското прозорче, но истината е, че той беше силен като бик и за облекчение на Дик, единствената помощ, от която се нуждаеше, беше похвала за пъргавината.
— Какво ще кажеш за приятелчето Колър? — подсказа Снийд, като дишаше шумно. Той се взираше към покрива и внезапно продължи: — Ето ти ги твоите петна кръв, има и по стълбата. Онова е достатъчно ясно.
Дик Мартин се вледени от страх и надеждата, разбудена в сърцето му, угасна.
— Ще държа стълбата, а ти слез и виж какво ще откриеш — нареди Снийд, опря се в парапета и здраво хвана краищата, докато Дик се спусне към потъвалата в мрак земя, поспирайки от време на време да огледа напречните опори. Озова се в нещо като начало на зеленчукова градина. Беше безнадеждно да търси следи от нозе по настланата с чакъл пътека, която вървеше напряко през лехите до малка овощна градина.
— Дръж стълбата — извика Снийд, — ще сляза долу.
Въпреки тревогата си Мартин се усмихна на куража на едрия мъж. Хвана здраво стълбата, докато Снийд се спусна с изненадваща подвижност, и двамата набързо огледаха мястото.
— Не са могли да отидат към къщата, защото оня плет я закрива. Има само един изход, през овощната градина — инспектор Снийд се почеса по главата в недоумение. — Нищо лошо няма да сторим, ако следваме пътеката до края.
Минаха покрай първата леха със зеленчуци и стигаха до началото на втората.
— Мисля, че няма да е лошо… — поде Снийд.
Дан! Дан!
От тъмнината пред тях блеснаха две светлинки, които профучаха край тях с жуженето на разярена оса.
— Гаси и лягай — изсъска дебелият инспектор и за част от секундата те се проснаха един до друг на пътеката.
Тогава някъде пред тях се разрази буря от изстрели. Свистенето на куршумите не секваше. Ударите и шушненето им, когато минаваха през листата или попадаха на твърди предмети, следваха като че непрекъснато. Стрелбата спря така внезапно, както бе започнала. Двамата мъже се вслушваха напрегнато. Не се чуваше никакъв звук, докато слухът на Дик не долови леко шумолене, сякаш палтото на неизвестния им нападател докосна края на някакъв храст. Пистолетът, който държеше здраво в протегнатата си напред ръка, изгърмя два пъти по посоката, откъдето се бе разнесъл шумът. Нямаше друг признак на човешко присъствие, никакъв вик или доказателство за ускорено придвижване.
— Какво има там? — прошепна Снийд, който дишаше тежко. — Цял полк войници или нещо такова?
— Един човек с два пистолета — отговори му се в същия тон. — Не можах да ги преброя, но ми се струва, че бяха дадени двайсет изстрела.
Минаха още няколко минути.
— Мисля, че вече можем да станем.
— Не съм на същото мнение — отвърна Дик.
Той вече бе запълзял напред на ръце и колена. Напредваше мъчително; вратът го болеше, острите камъни на чакъла го пробождаха през панталоните, а ръцете му кървяха — не беше лесно да се пълзи с големокалибрен пистолет в ръка. По този начин той стигна до мястото, където свършваше чакълената пътека и започваше отъпканият път през дърветата. Той се вслушва доста време, после се изправи.