— Разбирате ли, не сме свикнали с толкова възбуждащи събития и посещение на полицията ни замайва главата. Всъщност мисля, че не си заслужава да се занимаваме с изчезналата книга, но моето мнение няма голяма тежест.
— Бил ли е някой тук, освен Сталети?
Тя му показа списък с четири имена.
— Според мен никой, освен Сталети не е под подозрение. Всъщност другите трима са със строго исторически наклонности и биологията не представлява никакъв интерес за тях. Нямаше да се случи, ако аз бях тук, защото съм доста наблюдателна — тя млъкна внезапно и погледна към писалището. Книгата, която бе лежала върху него преди секунди, беше изчезнала. — Вие ли я взехте? — попита тя.
— Видяхте ли ме да я взимам? — отвърна той предизвикателно.
— Нищо не забелязах. Бих могла да се закълна, че преди миг беше тук.
Дик я извади изпод сакото си и й я подаде.
— Харесват ми наблюдателните хора — подхвърли той.
— Но как го направихте? — младата жена беше озадачена. — Държах ръката си върху книгата и отклоних поглед само за секунда.
— Някой ден ще дойда и ще ви науча — заяви Дик с надута тържественост и се озова на улицата, преди да си спомни, че въпреки хитростта си не бе успял да научи как се казва тази много способна млада дама.
Сибил Лансдаун отиде до прозореца с изглед към площада и с лека усмивка на устните и тържествуващ блясък в очите го проследи, докато се скри. Отначало сякаш изпита силна ненавист към него, защото мразеше самодоволни мъже. Но той не беше точно такъв. Запита се дали ще го види отново. На този свят съществуваха твърде малко забавни хора, а тя чувстваше, че — погледна отново визитната му картичка — младши инспектор Ричард Мартин можеше наистина да се окаже доста интересен.
Глава 3
Дик беше засегнат до такава степен, че да желае да поднови запознанството, а можеше да измисли само един предлог. Отиде в гаража недалеч от дома си, изкара стария си бентли и се отправи към Галоус Хил. Не се оправи лесно, защото местността я нямаше на картата, и чак като наближи Селфорд Манър, научи от един пощенски раздавач, че вилата се намира на главния път и се е отклонил на около петнайсет километра.
Късно следобед Дик спря пред порутения зид и провисналата порта, зад която се намираше домът на доктор Сталети. Буренясалата алея изви внезапно и разкри пред погледа му грозновата къща, за която си помисли, че е твърде възвеличена с названието «вила». Много от приятелите му притежаваха «вили», които бяха представителни сгради, а «местенцата» се оказваха наистина малки, макар той да очакваше да види богати жилища.
Нямаше звънец и той тропа пет минути по обезцветената от атмосферните влияния врата, преди да се появи някой. Чу шум от провлачени стъпки по голи дъски, дрънчене на верига, която откачат, и вратата се открехна на няколко сантиметра.
Макар да беше свикнал с необичайни гледки, той зяпна при вида на човека, показал се в процепа. Източено жълтеникаво лице, нагънато в дълбоки бръчки като стара пожълтяла ябълка; черна брада покриваше до половината жилетката на притежателя си; мазна шапчица; черни зли очи примигваха насреща му — такива бяха първите му впечатления.
— Доктор Сталети? — попита той.
— Така се казвам — гласът беше груб, с намек за чуждестранен акцент. — С мен ли искате да говорите? Да? Странно. Не приемам посетители.
Изглежда, се колебаеше как да постъпи, после извърна глава и заговори на някого през рамо, а детективът зърна млад кръглолик мъж с нови елегантни дрехи. Като видя Дик, мъжът бързо се отдръпна.
— Добър ден, Томас — рече учтиво Дик Мартин. — Каква приятна изненада — брадатият изръмжа нещо и разтвори широко вратата.
Томи Колър беше наистина привлекателна гледка. Дик Мартин го бе виждал при различни обстоятелства, но никога толкова красиво и прилично облечен. Ризата му беше блестящо чиста, а костюмът му — излязъл изпод ръцете на шивач от Уест Енд.
— Добър ден, господин Мартин — Томи не се смути въобще. — Току-що се отбих да се видя със стария си приятел Сталети.
Дик го огледа с възхищение.
— От теб просто струи благоденствие! Каква е играта сега, Томи?
Томи затвори очи, олицетворение на търпение и примирение.
— Имам добра работа, господин Мартин, напълно честна! Никакви неприятности повече за мен, благодаря. Е, ще ви кажа довиждане, докторе — разтърси прекалено силно ръката на брадатия мъж, мина покрай него и слезе по стъпалата.
— Почакай за миг, Томи. Бих искал да поговоря с теб. Можеш ли да ми отделиш няколко минути, след като се видя с доктор Сталети?
Младежът се поколеба, плъзна прикрито поглед към мъжа на прага.