Когато свършиха претърсването, те се върнаха в библиотеката. Снийд дръпна младия мъж с измъчен вид настрана.
— А сега накъде? — попита той.
— Не зная — отвърна Дик безпомощно. Той пъхна ръка в джоба си, извади ключа и го огледа.
— Номер три! Трябва да намеря още четири и тогава някой ще бъде обесен за случилото се тази нощ!
— А сега накъде? — повтори Снийд.
Дик погледна часовника си. Стрелките сочеха два и петнайсет.
— Селфорд Манър — подхвърли той кратко. — Току-що се сетих, че сме само на пет километра от този благороднически дом.
Излязоха навън, където Дик беше оставил колата си.
— Какво очакваш да откриеш там?
— Още не съм сигурен — отвърна Дик и запали двигателя. — Но в главата ми се върти мисълта, че ще намеря… нещо!
Колата потегли, но не плавно. Подскочи, разклати се няколко метра напред, Дик спря и изхвърча навън.
— Опасявам се, че ще трябва да вървя с двата си големи крака — рече той и освети колелата.
Гумите бяха разрязани на по десетина места и напълно спаднали.
Глава 24
До края на живота си Сибил нямаше да забрави ужасяващия миг, когато се взря в кръглото лице на шофьора Колър. Зад себе си чуваше ръмженето и трополенето на човека звяр, който се опитваше да отвори вратата. Над нея, зад прътите и стъклото — друг вероятен враг. Лицето изчезна за малко, после тя чу неприятно стържене и решетката беше завъртяна за ръждясалите й панти. След няколко секунди рамката на таванското прозорче беше вдигната и към нея се протегна някаква ръка. Без никакво колебание тя скочи върху стола, сграбчи ръката, която я изтегли нагоре.
— Задръжте се за ръба за малко… задъхвам се! — едва изрече Колър и тя го послуша.
Иззад рамото си видя вратата да поддава, после се разнесе трясък, когато огромното тяло се хвърли върху нея.
— Давайте нагоре! — викна шофьорът, протегна се, хвана я под мишниците и я издърпа достатъчно, за да може тя със собствени усилия да възлезе на плоския, покрит с ламарина покрив.
Колър се огледа тревожно. Вратата се тресеше. Хвана младата жена за ръка и я поведе по покрива. Само един стар фенер със свещ им осветяваше пътя, но тя видя края на стълбата и без никакво указание прекрачи парапета, спомни си един номер от детските години и се плъзна по нея: беше недостойно, но бързо. Едва бе стигнала долу, и Колър се озова до нея.
Той погледна с тревога към парапета. Луната беше закрита от облаци, но имаше достатъчно светлина, за да види силуета на гиганта, когато и той стигна до стълбата. Нямаше време да я издърпа. Хвана Сибил за ръка и двамата хукнаха по пътеката, внезапно свиха и като се провираха между дърветата, продължиха да тичат, без да спират, докато стигнаха една плитка канавка, през която той й помогна да мине.
Колър беше хвърлил фенера. Ориентираха се само по появяващите се от време на време лунни лъчи. Колър спря на отсрещната страна на канавката.
— Не вдигайте шум — пошепна той.
Сибил не чуваше нищо, но той изглеждаше несигурен.
— Да можех само да се добера до колата — измърмори шофьорът. — Елате!
Запромъкваха се през нива с полуизрасла царевица и стигнаха до отворена порта. Озоваха се на някакъв път срещу много висок стар зид.
— Това е паркът Селфорд — обясни шофьорът и младата жена се стресна.
Паркът Селфорд! Не беше и помисляла, че са близо до това ужасно място. Сибил потрепери.
— Малко по-нататък има отвор в стената. Мисля, че ще е най-добре да ви отведа там. Ако тръгне по следите ни, не ще можем да се отървем от него.
— Кой е той? — попита младата жена. — Какво се е случило? Чух някой да вика.
— И аз — отвърна Колър тихо. — Помислих, че сте вие. Затова намерих стълбата и се качих да видя какво става. Бил съм горе и преди, познавам таванското прозорче като прочетена книга.
Не обясни, че по природа си беше любопитен и подозрителен, че имаше собствено становище относно искреността на Коди по някои въпроси и си бе позволил да направи малко собствено разследване. Теорията, че Коди е известен гангстер — Колър неизменно създаваше теории в голям мащаб, — се бе оказала твърде далеч от истината. Той много пъти бе посещавал тайно забранените части на къщата, без обаче да успее да открие потвърждение на инстинктивните си предубеждения спрямо своя работодател.
— Нещо става, зная — обясни той, докато вървяха по пътя. — Този гол човек съм го виждал и преди. Поне не е напълно гол — носи някакъв стар панталон, но винаги е без риза.
— Кой е той? — прошушна Сибил ужасено.
— Не зная. Някакъв гигант, малко луд, струва ми се. Виждал съм го само веднъж от разстояние и страшно ме уплаши. Имам една идея, но тя няма да ви заинтересува. Ето я дупката в стената.