— Двайсет и две — отвърна Сибил и той нетърпеливо премлясна.
— Не може нищо да се направи, освен… — погледът му остана вперен в тесните врати, зад които лежаха мъртвите забравени Селфордови в своите ниши, и ледените пръсти на страха сграбчиха сърцето й. — Вие сте жена, но за мен жените са нищо! — той щракна с пръсти. — Те са неподходящ материал за експерименти. Не реагират нормално, понякога умират и години на опити отиват на вятъра.
Видя го да облизва замислено устни, когато мина покрай нея и опита една от тежките дъбови врати, заничайки през ръждясалата решетка.
— Цялото положение е невероятно чудновато и неудобно… мъжът, когото сте видели отвън, имаше ли необичаен вид?
Тя кимна безмълвно.
— Това, разбира се, би могло да бъде начин — каза той, сякаш на себе си. — Ама пък е толкова несръчен, което е естествено. Не могат да се приучат на ловкост, защото финесът в изпълнението изисква деликатна умствена нагласа. Може ли локомотив да вдене игла? Не! А по-лесно ли ще е на шевната машина да извози влак?
Той бръкна в джоба на жилетката си, която почти не стигаше до панталоните, не намери каквото търсеше и пъхна ръка в джоба на сакото.
— Аха! Ето го!
Държеше в ръка зелено шишенце и когато го разтърси, Сибил чу нещо да потропва: трябва да бяха таблетки. Мъжът извади със зъби запушалката и изсипа на дланта си две малки червени топчета.
— Глътнете ги — нареди той.
Сибил послушно протегна ръка.
— Невероятно чудновато и много жалко — измърмори Сталети, когато отиде при вратата на втората гробница и вкара ключ в ключалката й. — Ако всички врати в този злополучен дом се отваряха толкова лесно, колко нещастия и беди щяха да бъдат спестени, а?
Той я изгледа остро.
— Не направихте каквото ви казах — рече той. Тя седеше, двете червени топчета блестяха като зли очи върху бялата й длан.
— Бързо… не се колебайте! — заповяда той.
Сибил вдигна ръка до устата. Но подсъзнателно нейната същност и индивидуалност се бореха срещу господството на странния мъж. Подчинявайки се на чуждата заповед, белите зъби захапаха топчетата и ги задържаха. Доволен, господин Сталети се зае да отвори третата гробница. Физическите му действия за секунда я освободиха от психическата му тирания. Хапчетата паднаха обратно в ръката й.
Дървената врата със скърцане се отвори. Той се върна за лампата, погледна я разсеяно, минавайки покрай нея, и хлътна вътре. В този миг влиянието му престана да й действа. Сибил скочи на крака, хукна по коридора и затръшна зад себе си решетката. След секунда беше на открито. Новият страх бе помел прежния и тя дори не поспря да се огледа за съществото, което може би дебнеше наоколо, а се понесе като вятър по пътеката, която вече й беше така позната, сякаш цял живот беше минавала по нея.
Къде ли беше Колър? Мисълта й сега бе отскочила към него, ала мимолетно. Сети се, че от долината се излиза на поляна, после се стига до зида на ферма и след това е Селфорд Манър. Там имаше пазач. Може би и други прислужници, за чието съществуване не знаеше. Спомни си последния път, когато бе прекосила плитката долина. С нея беше Дик Мартин. Тя потръпна при мисълта за него. Какво не би дала, за да почувства успокоителното му присъствие до себе си!
Все още беше тъмно, но на изток настъпващият ден беше просветлил небето. Помоли се бързо да се зазори. Още един час напрежение, и щеше да полудее.
Когато прекоси двора на фермата, чу дрънчене на верига и едно куче се хвърли със свиреп лай към нея. Неочакваната среща не само не засили ужаса й, ами и донесе облекчение — тя спря и подсвирна призивно. Никое куче не би могло да уплаши Сибил Лансдаун. Тя се приближи безстрашно към лаещото животно и след малко големият ловджийски пес се отъркваше в коляното й, потръпваше под горещата й ръка.
Когато се наведе да откачи веригата, с която беше вързано, тя напипа някакво въже на земята и установи, че е дълго около два метра, явно, захвърлено въже за простиране. Щеше да стане чудесна каишка — тя прекара края му през халката на нашийника на кучето и продължи вече по-бавно, по-щастлива, отколкото през последните дванайсет часа.
Приближи се до Селфорд Манър странично и трябваше да завие рязко надясно, преди да се озове пред къщата. Еднообразието на фасадата с поредицата дълги, тесни и грозновати прозорци се нарушаваше единствено от навеса над входа. Сградата беше реставрирана при царуването на кралица Ана и архитектът беше имал нещастното хрумване да подбере всичко най-малко прелестно от онзи период. Под прозорците се точеше тясна цветна леха; широка, настлана с плочки пътека минаваше успоредно на фасадата. Сибил тръгна по нея, като не се стремеше, да се движи безшумно. Внезапно кучето изръмжа, въжето се натегна. Тя спря и се огледа, но не забеляза нищо подозрително. Помисли, че трябва да е някоя лисица, измъкнала се от скупчените храсталаци, осеяли парка, но кучето се дърпаше право напред.