Дик разгледа бележката. Беше със същия почерк като писмата, които бе виждал.
— Тогава — продължи Хавелок — здравият разум ми подсказа да се обадя на госпожа Лансдаун и научих, че дъщеря й е изчезнала.
— Свързахте ли се със Скотланд Ярд?
— Не — призна Хавелок раздразнено. — Предполагам, че трябваше да го направя, но когато разбрах, че нашият отличен приятел господин Мартин е тръгнал да търси младата дама, предположих, че той сигурно е взел всички мерки да си осигури подкрепа. Казвате, че тя е тук?
Дик отвори вратата и въведе неочаквания посетител. За огромно облекчение на младата жена вече беше светло и с появата на всяко познато лице куражът й се възвръщаше. Шокът от премеждията бе парализирал за известно време мислите и тялото й и я бе оставил отпаднала и неспособна да схване пълното значение на среднощните случки. Дик реши, че е достатъчно светло, за да се претърси околността, и като отказа помощта на Снийд, тръгна сам през задния двор към гробниците. След десетминутен ход стигна до металната решетка. Беше заключена и явно нямаше какво да се спечели от претърсване на криптата, защото Сталети сигурно се е махнал веднага след бягството на Сибил. Оставаше му единствено да се върне по нейния път, който тя му бе описала достатъчно добре, за да може да го следва.
След четвърт час стигна до мястото, където, доколкото можеше да отгатне, Том Колър бе останал, за да пресрещне нападателя. Дик огледа внимателно почвата. Сбиване върху трева не би оставило следи, освен за най-внимателния наблюдател. Скоро намери онова, което търсеше — изтръгнато парче трева с пръст, следа от гумен ток, вдлъбнатина в тревата, където е лежало някакво тяло. Започна да обикаля около мястото в очакване да открие следи от влачене на тежко тяло, но за негова изненада, не ги намери. Ако Колър е бил убит, а той не се съмняваше в това, какво са направили с трупа? Не можеше и въпрос да става да претърси безбройните горички и храсталаци, които осейваха парка. Той се върна, за да докладва за неуспеха си.
Когато влезе в стаята, адвокатът и Снийд обсъждаха нещо на нисък глас.
— Господин Хавелок се безпокои за човека, когото госпожица Лансдаун е видяла — обясни Снийд. — Мисли, че все още е в къщата. Но аз не го вярвам.
— Къде е стаята на йезуита? — попита Дик и това се видя забавно на Хавелок въпреки загрижеността му.
— Тази стая на йезуита е мит! — заяви той. — Чух за нея преди една година и доведох един архитект да направи измервания в къщата. Той ми каза, че нямало никакво скрито пространство, всичко си било по плановете. Повечето от къщите в стила на Тюдорите са снабдени с тайно помещение, но доколкото знаем, в Селфорд Манър няма нищо загадъчно, освен смрадливата му система за газово осветление! Какво възнамерявате да предприемете? — попита Хавелок след последвалото мълчание.
— Мисля да се върна в града. Госпожица Лансдаун, разбира се, трябва да се прибере при майка си — отвърна Дик.
По-възрастният мъж поклати мрачно глава.
— Надявам се, че госпожица Лансдаун ще склони да почака. Възможно е — и напълно естествено — тя да не се съгласи, но в писмото на Селфорд има повече, отколкото мога да разбера.
— Имате предвид да не се напуска къщата за двайсет и четири часа?
Хавелок кимна.
— Приемам съвсем сериозно това предупреждение. Убеден съм, че някаква ужасяваща опасност дебне отнякъде и предлагам — сигурно ще ме сметнете за изплашен старец — да останем тук до утре, а господин Снийд да доведе десетина души, които да патрулират в околността през нощта.
Дик се вторачи в него.
— Сериозно ли говорите?
— Да — отвърна Хавелок и не можеше да има съмнения в искреността му. — Господин Снийд е на същото мнение. В историята на това семейство има една-две случки, за които мисля, че трябва да научите. Няма да ставам мелодраматичен и да твърдя, че над имението Селфорд тегне проклятие, но е факт, че с изключение на последния лорд Селфорд петима предишни носители на титлата са починали от насилствена смърт и във всеки случай смъртта е била предшествана от случки, почти толкова, забележителни, като онези, на които станахме свидетели напоследък.
Дик се усмихна.
— Но ние не сме членове на рода Селфорд.
— Мисля, че засега можем да се смятаме като отъждествени с интересите на Селфорд — отвърна бързо Хавелок. — Има нещо зловещо в продължаващото отсъствие на младия лорд и едва сега проумявам какъв глупак съм бил, за да разрешавам и — опасявам се — да поощрявам неговите скитания. Всичко може да му се е случило.