— Добре — съгласи се той неохотно. — Но не се бавете, защото имам среща. Благодаря ви за лекарството, докторе — добави той високо.
Дик не бе заблуден от тъй прозрачния блъф. Той последва доктора в преддверието. Странният човек не го покани по-навътре в къщата.
— Вие сте от полицията, да? — рече той, когато Дик му подаде визитната си картичка. — Колко необикновено и чудно! Полицията отдавна не е идвала при мен… и толкова неприятности само защото експериментирам за науката с кученце! Такава врява и глупости! И ще ме питате… какво?
С няколко думи Дик обясни защо е изпратен и за негова изненада чудакът отговори веднага.
— Да, да, книгата, при мен е! Беше на полицата. Трябваше ми и затова я взех!
— Но, любезни господине — изуми се детективът, — не е позволено да взимате чужда собственост само защото ви е нужна.
— Това е библиотека. Създадена е да дава книги, нали? Трябваше ми за малко, взех я. Не съм я крил. Мушнах я под мишница, поздравих с шапка младата синьорина и това беше всичко. Вече свърших с нея и може да се върне. Хекел е глупак. Заключенията му са абсурдни, теориите му са необикновени и чудновати — явно тези изрази му бяха любими. — На вас ще се сторят скучни и обикновени, но за мен… — той повдигна рамене и издаде някакъв грачещ звук, който Дик разбра, че е нещо като смях.
Детективът изнесе кратка лекция по системата за раздаване на книги от библиотеките и с труда на Хекел под мишница излезе, за да намери чакащия го господин Колър. Със задоволство си помисли, че поне има предлог да посети отново библиотеката.
— А сега, Колър — поде той без излишно предисловие и гласът му прозвуча решително, — искам да узная нещо за теб. Сталети приятел ли ти е?
— Той е мой лекар — отвърна младият мъж хладнокръвно.
Имаше весели сини очи и беше един от малкото хора, минали през ръцете му, когото наистина харесваше. Томи Колър беше известен крадец на автомобили, с други думи, човек, който, щом намери незаключена кола, сяда радостно на мястото на шофьора и изчезва, преди собственикът да разбере, че превозното му средство го няма. Двете присъди на Томи се дължаха на упоритите разследвания на човека, който сега го разпитваше.
— Имам постоянна работа, шофьор съм на господин Бъртрам Коди — съобщи Том добродетелно. — Толкова съм честен сега. Не бих се докоснал до нищо незаконно, дори и за да си спася живота.
— Къде живее господин Коди, когато си е у дома? — попита Дик неубедено.
— В Уийлд Хаус. Само на километър и половина оттук. Ако пожелаете, можете да се отбиете и да попитате.
— Знае ли за… миналото ти? — зададе деликатно въпроса Дик.
— Известно му е. Разправил съм му всичко. Казва, че съм най-добрият шофьор, който е имал.
Дик внимателно огледа младия човек.
— Такава ли… хм… униформа предпочита твоят работодател?
— Истината е, че излизам в отпуска — обясни Колър. — Шефът е доста щедър на отпуски. Ето ви адреса, ако ви трябва — той извади от джоба си плик, адресиран до него: «Чрез господин Бъртрам Коди, Уийлд Хаус, Саут Уийлд, Съсекс».
— Отнасят се с мен като с благородник — рече той не без основание. — И човек не може да се надява да попадне на по-съвършени лейди и джентълмен от господин и госпожа Коди.
— Чудесно! — възкликна скептично Дик. — Забрави неудобните ми въпроси, Томи, но в моя лексикон няма думата «поправил се».
— Не познавам вашия приятел, но грешите — отвърна Том неясно.
Мартин предложи да го вземе в колата, но му бе отказано и детективът се върна в Лондон. Ядоса се, когато стигна в библиотеката половин час, след като младата жена си бе отишла.
Помисли, че е твърде късно, за да посети господин Хавелок в Линкълнс Фийлдс, и всъщност изпита известно неудобство, като се сети за това задължение. Вече беше съставил плановете си. Възнамеряваше да прекара един месец в Германия, преди да се заеме с работата, която си бе обещал — книга, озаглавена: «Крадците и техните методи». Мислеше, че приятно ще запълни следващата му година.
Без да бъде много богат, Дик притежаваше достатъчно състояние. Снийд беше подметнал за шестцифрено наследство и беше почти прав, макар сумата да беше в долари, защото вуйчо му приживе успешно се бе занимавал със скотовъдство в Алберта. Напускаше полицията предимно защото наближаваше времето за неговото повишение и Дик смяташе, че не е почтено да препречва пътя на други хора, които повече от него се нуждаеха от висок чин. Работата в полицията го забавляваше. За него тя беше хоби и занимание и дори не искаше да си представи какъв ще бъде животът без нея.
Тъкмо да влезе в жилището си, когато някой го повика. Обърна се — улицата пресичаше човекът, когото бе освободил същата сутрин. Знаеше Лу Фийни като хладнокръвен тип, но сега приказваше почти несвързано.