Адвокатът поклати глава.
— Ще бъда щастлив, ако въобще се появи. Засега нямам големи надежди, само някакво мрачно предчувствие. Какви новини ще ни донесе утрото? Бих дал малкото си състояние, за да бъда по-стар с един ден. Предполагам, че няма нищо ново за Сталети?
— Нищо — увери го Дик. — Полицията го търси и той трудно ще избяга.
В този миг дойде пазачът, за да съобщи, че вечерята е готова, и те отидоха в столовата, където беше сервирано.
Пазачът и жена му се извиниха, че е най-скромна. Качеството на студените храни беше в странен контраст с виното от избата. Като свършиха, Дик отведе младата жена в розовата градина зад къщата и госпожа Лансдаун дълго време ги наблюдаваше как се разхождат по чакълестата пътека, потънали в сериозен разговор.
След малко Сибил се върна, поговори с майка си и двете се присъединиха към Дик Мартин, който крачеше, с ръце зад гърба, подпрял брадичка на гърдите.
Когато най-после той се появи на поляната пред къщата, завари Хавелок и Снийд да обсъждат разполагането на хората от Скотланд Ярд. Притъмняваше, в прозорците на далечна вила се появиха светлини. Дик погледна към небето. След един час щеше да е тъмно, а после…
— Кой ще дойде на разходка до гробниците? — попита Мартин.
Хавелок не посрещна с ентусиазъм предложението.
— Твърде тъмно е — рече той изнервено. — И не можем да оставим дамите сами в къщата.
— Нашите хора ще ги пазят — увери го Дик. — И без това са си легнали. Госпожа Лансдаун помоли да я извиним.
— Мисля, че са на сигурно място — съгласи се Хавелок, като погледна нагоре към прозорците с решетки. — Признавам, че все повече се съмнявам дали е разумно да прекараме нощта в това проклето място. Предполагам… — той се поколеба и се изсмя. — Щях да проявя малодушие и да предложа да си ида у дома. Тъй като съм единственият човек, който трябва да остане, тази идея едва ли ще ви хареса, джентълмени. Истината е — каза той откровено, — че съм изнервен… ужасно нервен! Струва ми се, че от всеки храст дебне ужасяваща сянка, че зад всяко дърво се крие някаква страховита фигура.
— Няма да ходим до гробниците — реши Дик, — а само до долината. Има едно-две неща, за които искам да ви питам. Топографията тук не ми е добре позната и вие можете да ми помогнете.
Тримата мъже минаха през двора на фермата и Дик поспря само за да погали по главата завързаното с верига куче, което така вярно беше служило на Сибил. После навлязоха в онази част, която той бе нарекъл «долината».
Небето беше чисто, слънцето беше залязло, но беше достатъчно светло, за да се вижда дори по-надалеч. И там, докато се разхождаха, господин Хавелок за първи път научи за загадката, свързана със смъртта на Лу Фийни.
— Но това е изумително! — възкликна той. — Във вестниците нищо не пишеше, че са го карали да разбива някакви ключалки… разбира се, била е вратата на Селфордовата гробница!
— Информацията, която не се съобщава на съдебното следствие, би запълнила библиотеката на госпожица Лансдаун — подхвърли Снийд. — Може би някой ден ще излезе наяве.
Продължиха доста време да вървят в мълчание. Явно Хавелок обмисляше новината.
— Защо не съм го знаел преди — поде той накрая. — Може би щях да съм в състояние да ви окажа голяма помощ. Предполагам, че не ви е съобщил кой го е наел?
Дик поклати отрицателно глава.
— Не, но мога да предположа.
— Сталети ли? — попита бързо Хавелок.
— Най-вероятно. Не се сещам за никой друг.
Спряха на мястото на боричкането на Том Колър с ужасното същество и Дик започна бавно да се върти, докато погледът му премина през цялата околност.
— Какво е онова там? — посочи той бялото оголване над хълмист хребет.
— Кариерите Селфорд — отвърна адвокатът. — Днес не се експлоатират и са чиста загуба. Наложи си да затворим пътя над тях.
Дик се замисли за миг.
— Не желаете ли да дойдете до гробниците? — попита той, като прикри усмивката си.
— Никак — извика енергично Хавелок. — Да вървя да се ровя из онова зловещо място по това време на нощта, е последното нещо, което бих желал. Ще се връщаме ли?
Отправиха се към къщата. Двамата полицаи от Скотланд Ярд, които дежуреха навън, докладваха, че госпожа Лансдаун бе отворила прозореца и ги бе помолила да я събудят в шест сутринта.
— Да влезем — предложи Хавелок. — Да не ги смущаваме с гласовете си.
Отидоха отново в столовата и Хавелок нареди да донесат бутилка превъзходно шампанско. Ръката, която вдиша чашата до устните му, леко трепереше. Призна, че напрежението е започнало да му се отразява.
— Каквато и да се случи, от тази вечер се разделям с имотите на Селфорд — заяви той — и ако този младеж се появи, а аз много се съмнявам, че ще дойде на срещата, с най-голямо облекчение ще му връча оставката си.