Той се промъкна безшумно през мрака, качи се на една от високите лехи и зае такова положение, че да вижда вътрешността на помещението. Теорията му можеше да се окаже абсурдна, но, от друга страна, беше вероятно да е ключ към разрешението, което бе разработил.
Времето минаваше бавно, но той не помръдваше, прилепил лице към стъклото на прозореца, и се взираше в мрака на стаята. Далеч в тихата нощ някакъв часовник на черква би полунощ, а след цяла вечност отброи още половин час. Тъкмо започваше да мисли, че нощта е изгубена, когато внезапно край камината на пода се появи дълга тънка ивица светлина. Дик притаи дъх и зачака. Ивицата се разшири. После на слабата светлина той забеляза каменната плоча на огнището да се завърта и над нивото на пода се появи една глава.
Видя ужасяващо лице. Безсмислено взиращите се очи, разрошената разръфана брада, огромната гола ръка, която се облегна за миг на пода, бяха чудовищно недействителни. Съществото постави свещта, която държеше, на пода и без усилие се издърпа, докато излезе от дупката, от която беше дошло.
Беше голо, с изключение на парцаливи къси панталони. Дик се взираше смаян в гиганта, който протегна ръка надолу. И тогава се изкачи още една огромна фигура, появи се второто чудовищно същество.
Беше по-високо от първото. Кръглото му лице беше безизразно и за разлика от другото кожата му беше гладка, а главата почти обръсната.
Дик не можеше да откъсне поглед, сърцето му биеше ускорено. За първи път в живота си беше истински уплашен. Като прикриваше с огромната си длан свещта, първият от мъжете се придвижи предпазливо покрай стената, а вторият, по-високият, се привеждаше след него. Съществото със свещта опипваше ламперията.
Тогава стана нещо.
Дик едва сдържа вика си на изненада, когато видя един панел от ламперията да се завърта и да се показва малък шкаф. Съществото с брадата взе нещо и го показа на другото. Главите им се събраха една до друга и те сякаш се радваха на онова, което бяха намерили.
Тогава, дори от мястото, където стоеше, чу някой да чука по вратата на стаята и изруга нескопосника, който бе прекъснал това смайващо съвещание. Защото, докато вратата се тресеше, светлината угасна. Дик се втурна по пътеката в хола и видя Снийд с ръка на вратата.
— Вътре има някой — каза дебелият мъж.
— Само да бяхте изчакали секунда! — изсъска Дик вбесен, отключи вратата и я отвори със замах.
Запалиха лампата и видяха, че стаята е празна.
— Погледни! — рече Снийд, като посочи към панелната вратичка.
— Вече го видях.
Накратко и малко свадливо той описа какво бе наблюдавал.
Очакваше да открие, че панелът прикрива някаква каса, и беше удивен, когато установи, че не е нищо друго, освен голям дървен шкаф, пълен с боклуци. Той ги извади и ги остави на пода. Имаше едно старо дървено конче със счупен крак, яркоцветна гумена топка, няколко кегли и част от детско влакче, на което липсваше локомотивът.
С помощта на Снийд се опита да завърти каменната плоча на огнището, но тя не помръдваше.
— Останете тук — рече Дик и изтича от стаята през хола навън.
Кучето излая свирепо, когато прекоси двора на фермата, но няколко промърморени думи го успокоиха. Дик пресече напряко, прескочи ниската стена и стигна долината, като от време на време спираше, за да се огледа, търсеше, нещо.
После заобиколи в широк кръг долината, пазеше се да не го видят. Мина почти цял час, преди да започне стръмното изкачване към гората, сред която се криеха гробниците. Дик се движеше предпазливо, на всяка крачка подбираше къде да стъпи, вслушваше се. Почти беше излязъл от гората, когато чу напяващи гласове.
Мелодията имаше познат ритъм. Споменът го върна почти трийсет години назад — звучеше детска песен.
Приближаваше се все повече, придвижваше се от дърво на дърво с напрегнати сетива. По лицето му се стичате пот, наложи се да извади носна кърпа и да си избърше лицето, за да вижда. Продължи да се промъква от дърво до дърво, докато накрая стигна до прикритието на огромен бряст и оттам погледна осветената от луната поляна.
Вратата на гробницата беше широко отворена, но известно време той не го забеляза. Цялото му внимание беше съсредоточено върху тримата мъже, които, хванати за ръка, се движеха в кръг. Две сопрани и гърлен немузикален бас пееха, докато се въртяха тържествено:
«Бедната Джини си плаче,
Бедната Джини си плаче…»
Сърцето му едва не спря да бие. Беше като лош сън, при това в гледката имаше нещо толкова покъртително, че той почувства как в очите му напират сълзи.