Веднага позна двете полуголи същества. Третият дребен човек не можа да различи веднага, докато той не обърна към луната небръснатото си лице. Беше Том Колър!
Внезапно песента секна, те приклекнаха и си заподаваха нещо от ръка в ръка. Скоро Дик видя какво е — детско локомотивче! Двамата полуголи мъже възкликваха възхитено, издаваха неразбираеми детински звуци, докато Том Колър се взираше право пред себе си, лицето му беше вкаменено, очите широко отворени и на Дик му се стори, че той е най-ужасяващ от тримата.
Прекъсването беше изненадващо с внезапността си. Откъм гората се разнесе тихо изсвирване, толкова близо до него, че Дик стреснато се обърна. Ефектът върху групата беше изключителен. Двамата гиганти се бяха изправили на крака и се присвиха назад, а когато Дик отново погледна, Том Колър беше изчезнал.
Отново изсвирване, и двете големи същества се приведоха и дори от разстояние Дик забеляза, че треперят силно. Пропука счупена клонка и на поляната се появи някакъв мъж.
Беше Сталети.
В едната си ръка размахваше дълъг камшик, а в другата нещо, върху което лунната светлина блестеше ярко и зловещо.
— Аха! Така значи, малките ми дечица, намерих ви, и при какви чудновати обстоятелства! Необикновени и чудновати, нали? Ела, Бепо.
Камшикът плесна над главите им, когато по-едрия мъж се приведе към земята.
— Ела!
Каза нещо на гръцки, което Дик не разбра, и веднага двете едри същества запристъпваха след него и влязоха в гората. Дик не помръдна. Къде беше Колър? Беше изчезнал, сякаш го погълна земята. После детективът внезапно го видя да се движи бързо в сянката на дърветата, да тръгва по пътеката, по която бяха поели Сталети и робите му. Само миг, и Дик ги последва по петите.
Не вървяха по стръмната пътека надолу към долината, а хоризонтално по склона. Детективът не беше изследвал гората и се зачуди къде ли ще свърши преследването. Веднъж, когато дърветата се разредиха, той зърна двете подплашени същества да крачат след Сталети, но те отново се изгубиха от погледа му и не ги видя, преди да чуе острия звук от автомобилен двигател. Втурна се напред, но закъсня. Там имаше някакъв път, за който не знаеше, и колата се движеше по него. Тогава някой изскочи от храстите и се улови за задницата на колата.
Сега установи разположението на пътя, беше същият, който минаваше в горната част на селфордската кариера. Когато хукна подир автомобила, видя бялата плешивина на варовиковата скала. Предположи, че пътят е лош и старата спортна кола не може да развие голяма скорост, а Дик Мартин си падаше бегач.
Лошият път започна да се изкачва и това му даде допълнително предимство, защото, тежко натоварена — повече, отколкото си представяше на волана Сталети, — колата забележимо намали скоростта си. Дик бавно доближаваше, когато видя човекът, който висеше на багажника, внезапно да се издърпва върху покрива.
Можеше само да гадае какво е последвало. Сталети нададе вик, колата внезапно кривна вляво и се вряза в купчина храсти. Миг тишина, после ужасяващ трясък. Дик дотича до ръба на кариерата и видя колата да се преобръща по почти отвесния склон. Тя падаше надолу, надолу, надолу, потъна в дълбокото спокойно езеро, в което се отразяваше луната.
Глава 30
Дик се огледа, за да намери безопасен път към дъното, и скоро се заспуска по един издаден ръб на хълма. Стигна края на водата, когато една фигура изджапа на брега, плачейки и стенейки от мъка и ярост. Дик го хвана за раменете и го обърна.
— Колър! — възкликна той.
— Господи! Господи! Мъртъв е! — изплака шофьорът. — И двамата! И онази свиня! Трябваше най-напред него да убия!
— Къде са!
Мъжът посочи с трепереща ръка към нещо малко и триъгълно в средата на езерото.
— Колата се обърна там. Опитах се да го извадя — изстена той. — Защо не го убих онази нощ, когато открих какво са сторили! Направете нещо, господин Мартин — той сграбчи Дик обезумял. — Спасете го. Не ме е грижа какво ще стане с мен. Може би ще успеем да обърнем колата?
Без да продума, Дик свали сакото си и нагази в плитката вода, последван от полуобезумелия Колър. Още при първия опит разбра, че задачата е непосилна; при преобръщането колата се беше заклинила под една издадена скала. Той се гмурна и се опита да освободи огромното същество, което ръката му докосна. През цялото време Том Колър изплакваше яростта и мъката си.
— Трябваше да го убия още когато разбрах! Вечерта, когато подслушвах под прозореца разговора му с Коди. Убих го сега. Ако желаете, можете да ме арестувате, Мартин. Строших му главата с гаечен ключ.
— Кой уби Коди?
— Брат ми. Господи! Доволен съм! Уби го, защото Сталети му заповяда.