Споменах, че беше подготвена гробница за лорд Селфорд. Същата, която навремето е била заета от основателя на рода. Когато старият лорд почина, вратата й беше поръчана, но още не беше поставена. В действителност той бе погребан в гробница 6, първата отляво, когато се влиза в криптата. Хавелок веднага възприе идеята. Беше получил ключовете от производителя, вратата беше монтирана, а в самата гробница имаше място, където подобен документ можеше да се пази. Накрая се съгласихме за формата, в която да е съставен.
Беше трудно да се обясни на Да Силва, който знаеше слабо английски, но беше много хитър, че не се опитваме да хвърлим обвинението върху него, за да се спасим самите ние. Добре, че като студент бях научил малко португалски, та успях, както се вижда от приложеното, да направя буквален превод на настоящото изявление, който е на последните десет страници в тетрадката и е подписан от всички нас.
В момента, когато пиша, лорд Селфорд е на обучение в Галоус Хил и според собствените ми наблюдения, изглежда, експериментите с племенника на госпожа Колър и младия лорд са напълно успешни. Момчетата вече се подчиняват на волята на доктора, не се оплакват и могат да издържат и на най-суровата зима със съвсем леки дрехи, без да изпитват никакви неудобства. След като бе написано началото, аз се ожених за госпожа Колър, тъй като това се желаеше от Хавелок и Сталети…»
Следващите няколко думи бяха зачеркнати с дебела черна линия, но Дик успя да ги разчете:
«Макар да имах други планове за бъдещето си, се съгласих.
Крайно невероятно е нашият план да бъде разкрит някога. Селфорд няма роднини, най-близкият наследник на състоянието е някакъв далечен братовчед, но той е богат и едва ли ще прояви интерес към местонахождението на негова светлост. Когато момчето достигне по-зряла възраст, господин Хавелок възнамерява да съобщи, че е в чужбина на продължително пътешествие.
В потвърждение верността на горното ние, гореспоменатите, се подписваме.»
Следваха подписите, а на следващата страница започваше португалският превод.
Глава 33
— Писмата, които Хавелок ми представи — обясни Дик, когато пътуваха с колата към Лондон, — бяха, разбира се, написани от самия него. Установих го в деня, когато ми показа едно съобщение, за което твърдеше, че го бил получил същата сутрин от Кайро. Беше написано със зелено мастило, а по пръстите си той имаше две петънца от зелено мастило. Още преди това знаех, че е затънал дълбоко в тази история.
— Как е разбрал Колър, че гигантът е брат му? — попита Снийд. — Това ме озадачава.
Дик се замисли.
— Може да е предполагал отдавна — отвърна той. — Колър не е лош тип и няма да повторя онова, което ми каза за научната употреба на гаечния ключ. Сега местните полицаи мислят, че е било причинено от колата при падането и не виждам въобще причина защо да ги разубеждавам.
— Много богат човек ли е бащата на приятелката ти? — осведоми се наивно Снийд, но отвърна очи под погледа на Дик Мартин.
— Ще си избиете ли от главата, че госпожица Сибил Лансдаун ми е «приятелка» в какъвто и да е смисъл. Макар баща й да е бил много заможен по времето, когато е писан документът, той е умрял беден.
— Но сега момичето ще бъде богато — рече Симид.
— Да — беше краткият отговор на Дик.
Имаше неприятното чувство, че промените в настроението на Сибил Лансдаун правеше доста различно собственото му положение. Той разполагаше с достатъчно пари, за да не го обвиняват в зестрогонство. Но си казваше, че жена с огромното богатство на Селфордови би могла да се поколебае да ограничи възможностите на бъдещето си до…
— Всъщност не съм й споменал и дума за това — каза той, като несъзнателно отговаряше на мислите си.
Но инспектор Снийд спеше кротко в единия ъгъл на колата и не го чу.
Дик се прибра у дома, отиде направо в спалнята и отвори вратата на гардероба, където през една страховита нощ бе свряна безмълвната фигура.
— Хванаха го, Лу — рече той тихо и затвори вратата.
Колкото и странно да звучеше, за това престъпление специално Дик беше настроен най-зле срещу Сталети.