— Мога ли да те видя? — попита той с треперещ глас и Дик не можа да си спомни да го е чувал, преди да говори така.
— Разбира се. Защо? Да не би нещо да не е наред?
— Не зная — Фийни огледа нервно двете страни на улицата. — Следят ме.
— Не е полицията… мога да се закълна — заяви Дик.
— Полицията! — възкликна нетърпеливо мъжът. — Нима мислиш, че това би ме обезпокоило? Не, онзи човек е… за който ти споменах. Има нещо тъмно в тая работа. Скрих нещо от теб. Както си работех, видях онзи тип да вади пистолет от колана си и да го пуска в джоба на палтото. И остана така, не отмести ръка от пистолета и ми мина наум, че ако успея да отворя оная врата, няма никаква вероятност да получа хилядарката. По едно време казах, че искам да изляза, и щом се намерих отвън, хукнах да бягам. Нещо ме преследваше… господ знае какво беше, някакво животно. А аз нямах оръжие — никога не нося в тази страна, защото съдията ти трупва нещо отгоре, ако те заловят с лаещото куче в джоба.
Докато говореха, минаха през преддверието, изкачиха се по стълбите до апартамента на детектива и без да чака покана, крадецът го последва в жилището му.
Дик въведе мъжа в кабинета си и затвори вратата.
— А сега, Лу, да чуя истината. Какво си правил във вторник през нощта?
Лу огледа стаята, погледна през прозореца, гледаше навсякъде, освен към Дик.
— Опитвах се да отворя вратата на една гробница! — прошепна той.
Глава 4
Последва кратко мълчание. Дик изгледа събеседника си, без да вярва на ушите си.
— Опитвал си се да отвориш гробница? — повтори той. — Седни и ми разкажи всичко, Лу.
— Не мога… страх ме е — упорстваше Лу. — Оня човек е същинско изчадие и по-скоро съм готов да се срещна с дявола, отколкото да прекарам още една нощ като във вторник.
— Кой е той?
— Няма да ти кажа — запъна се мрачно Лу. — Накрая може и да ти го съобщя, но не сега. Ако намеря сигурно място, ще напиша всичко, да е на хартия в случай, че нещо стане с мен.
Явно беше крайно възбуден и Дик, който го познаваше от години още от Канада, беше смаян от нервността на този флегматичен човек.
Лу отказа да вкуси от вечерята, поднесена от прислужницата, задоволи се само с уиски и сода и Дик Мартин сметна, че е по-разумно да не продължава разпита.
— Защо не останеш тук тази нощ и не напишеш всичко? Няма да настоявам, но тук ще бъдеш на сигурно място.
Тази мисъл, изглежда, беше вече минала през главата на Лу, защото той се съгласи веднага. Детективът беше почти привършил вечерята, когато го повикаха по телефона.
— Господин Мартин ли е? — гласът беше непознат.
— Да — отвърна Дик.
— Казвам се Хавелок. Тази вечер началникът на полицията ми изпрати бележка и очаквах да ме посетите в кантората. Дали ще ви е удобно да дойдете сега?
В гласа му се долавяше загриженост и настойчивост.
— Разбира се — съгласи се Дик. — Къде живеете?
— На Акейша Роуд 907, Сейнт Джонс Уд. Съвсем близко е до вас, такси ще ви докара за пет минути. Вечеряли ли сте? Опасявах се, че ще е така. Ще дойдете ли да пием кафе след около четвърт час?
Дик Мартин се бе съгласил, преди да осъзнае, че трябва да се съобрази със странния си гост и неговата история.
Поразителното съобщение на Лу Фийни беше променило плановете му. Но може би беше по-добре да го остави да опише приключението си. Повика прислужницата и я освободи. Та никой да не безпокои Фийни. Той с готовност прие предложението му и всъщност, изглежда, изпита облекчение, че ще бъде сам. Четвърт час по-късно Мартин натискаше звънеца на внушителната къща, която се издигаше сред четири декара градина в най-добрата част на квартала Сейнт Джонс Уд. Възрастен иконом пое палтото и шапката му и го отведе в продълговата столова, мебелирана с добър вкус. Господин Хавелок явно беше познавач на изкуството, защото от четирите картини, окачени по стените, Дик с точност разпозна една на Коро, а големият портрет над скулптираната камина несъмнено беше от Ван Дайк.
Адвокатът вечеряше сам в края на дълга полирана маса. До лакътя му стоеше чаша червено вино, а в устата му стърчеше дълга тънка пура. Беше между петдесет и шейсет години, висок и слаб. Имаше чело и челюст на борец, стоманеносиви бакенбарди, които му придаваха доста свиреп вид. Дик го хареса, защото очите зад очилата с рогови рамки бяха много привлекателни.
— Господин Мартин, а? — той се понадигна и подаде твърдата си слаба ръка. — Седнете. Какво ще пиете? Тук има порто, правено за принцове. Уолтърс, дайте чаша за господин Мартин — той се облегна назад, присви устни и загледа втренчено младия мъж. — Значи сте детектив, а? — това му прозвуча като случката сутринта и Дик се захили. — Началникът ви каза, че утре напускате полицията и си търсите някакво хоби. Господ ми е свидетел, ще ви дам хоби, което ще ми спести безсънните нощи. Уолтърс, налейте на господин Мартин и разтребете. И да не ме безпокоят. Изключете телефона. Не съм у дома за никого, колкото и да е важно.