Роджър Зелазни
Вратите на лицето му, лампите на устата му
Аз съм човек стръв. Никой не се ражда такъв освен в един френски роман, където всеки се ражда стръв. (Всъщност си мисля, че точно така се и казваше — „Всички сме стръв“. Пфу!) Как станах такъв, надали си струва да ви разказвам и няма нищо общо с неоексите, но за дните на звяра си заслужава да се кажат няколко думи, така че започвам.
Равнините на Венера се простират между палеца и показалеца на континента, известен като Ръката. Навлезете ли в Облачната алея, той люшва сребристата си топка за боулинг към вас без предупреждение. Вие подскачате в онази тенекия с огнена опашка, в която ви возят, но ремъците ви пречат да изглеждате като глупак. После обикновено се кискате, но винаги първо подскачате.
След това съзерцавате как Ръката разгръща илюзията си и средният и безименният пръст се превръщат в архипелази с дузина пръстени, а другите се разгръщат в сивкаво-зелени полуострови; палецът е твърде къс и е извит като опашката на ембрион на нос Хорн.
Вдишвате чист кислород, може би въздъхвате и започвате дългото кандилкане към Равнината.
Там ви хващат като поле — муха в площадката за приземяване „Линията на живота“ — кръстена е така, защото се намира близо до голямата делта в Източния залив между първия полуостров и „палеца“. За минутка ви се струва, че ще пропуснете Линията на живота и ще свършите като рибна консерва, но после — без метафори, моля — се спускате върху опърления бетон и представяте телефонния си указател — среден размер — от всякакви разрешителни на ниския дебелак със сивото кепе. Документите доказват, че не сте подложен на някакво тайнствено вътрешно загниване и т.н., и пр. После той ви пуска ниска, дебела, сива усмивчица и ви побутва към автобуса, който ви мята на Рецепцията. На Рецепцията си прекарвате три дена в доказване на това, че наистина не сте подложен на някакво тайнствено вътрешно загниване и т.н., и пр.
Скуката обаче си е съвсем друг вид скапване. Когато ви минат трите дена, вие фрасвате един як на Линията на живота и тя ви връща комплимента — въпрос на рефлекс. Ефектът от алкохола в различните атмосфери е дисциплина, по която познавачи са написали многобройни томове, така че ще огранича бележките си с това да посоча, че на един свестен гуляй си струва да посветиш поне седмица и той често изисква доживотен разбор.
Бях изключително обещаващ студент (строго незавършващ) вече от две години, когато „Бистра вода“ падна върху нас през мраморния таван и разсипа хората си като мишени в града.
Пауза. Алманахът на световете за Линията на живота: „Пристанищен град на източния бряг на Ръката. Служителите на Агенцията за извънземни изследвания съставляват приблизително осемдесет и пет процента от населението му (по данни на преброяването от 2010 г.). Останалите му жители са най-вече личният състав на няколкото промишлени корпорации, извършващи основни проучвания, както и независими морски биолози, богати рибари ентусиасти и шелфови предприемачи.“
Обърнах се към Майк Дейвис, колега предприемач, и изкоментирах гадното състояние на основните изследвания.
— Не и ако стане известна истината, прошушната под мустак.
Той се умълча зад чашата си, преди да продължи бавния процес на поглъщане, изчислен така, че да спечели моя интерес и някоя и друга клетва, преди да продължи.
— Карл — рече той най-накрая, все едно играеше покер, — те формират „Десетте квадрата“.
Можех да го фрасна. Можех да му налея в чашата сярна киселина и радостно да наблюдавам как устните му почерняват и се пукат. Вместо това изсумтях.
— Кой е толкова тъп, че да пръска по пет стотака на ден? АИИ?
Той поклати глава.
— Джийн Лухарич — отговори той. — Момичето с виолетови контактни лещи и петдесет-шейсет идеални зъба. Доколкото знам, иначе очите й са кафяви.
— Че не продава ли напоследък достатъчно крем за лице?
Той сви рамене.
— Публичността върти колелото. „Лухарич ентърпрайзис“ скочиха с шестнайсет пункта, когато тя отмъкна Слънчевата купа. Вие там на Меркурий играете ли голф?
Аз играя, но го пуснах покрай ушите си и продължих да го натискам:
— Та значи тя идва тук с празен чек и въдица?
— Днес, с „Бистра вода“ — кимна той. — Вече трябва да е кацнала. Много камери, много нещо. Тя иска Ики — и то страшно.
— Хммм… — изхъмках аз. — Колко страшно?
— Договор за шейсет дни. „Десетте квадрата“. С клауза за безсрочно продължаване. Депозит милион и половина — издекламира той.
— Ти май множко поназнайваш…
— Отговарям за привличане на персонал. „Лухарич ентърпрайзис“ се свързаха с мен миналия месец. Като пиеш в които кръчми трябва, това помага.