Суша. После — потоп. Небето — милион ярки пукнатини, щом удари чукът. И шум от трошене.
— Всички долу! — предложиха високоговорителите на вече разбягалия се екипаж.
Къде бях аз ли? Ами кой, мислите, говореше по високоговорителите?
Всичко незакрепено се люшна зад борда, когато нахлу водата, но хора там вече нямаше. Слайдерът беше първото нещо, което смъкнахме под палубата. После големият асансьор свали и бараките им.
Метнах се на първия щъркел с вик още в мига, когато разпознах сиянието, предшестващо гибелта. Оттам включих високоговорителите и половин минута обучавах екипажа.
Имало съвсем незначителни повреди, съобщи ми Майк по радиовръзката, но нищо сериозно. Аз обаче бях затворен там, докато свърши. Щъркелите не водят наникъде — стърчат твърде високо над корпуса, за да имат излаз надолу, да не говорим за екстензорните шелфове по-надолу.
Така че смъкнах кислородния резервоар, който мъкнах през последните няколко часа, кръстосах плавници на масата и се наведох да гледам урагана. И горе, и долу беше еднакво черно, а ние бяхме по средата и малко светехме — заради цялото онова плоско лъскаво пространство. Над нас не валеше — просто водите горе и долу се събираха и ни се изливаха на главите.
Щъркелите са си здраво нещо — колко ли такива нападения са изтърпели! Просто заради разположението им дъгата, която описват нагоре и надолу, докато „Десетте квадрата“ се люшка като люлка, люляна от някоя много нервна баба, е по-голяма. Използвах ремъците на моя „тоалет“, за да се завържа за завинтения за пода стол, и спестих няколко години чистилище за душата на онзи, който си беше забравил цигарите в чекмеджето на масата — който и да беше той.
Гледах как водата оформя пагоди, планини, ръце, дървета. Най-накрая започнах да виждам лица и хора — та затова се обадих на Майк:
— Какво си правите там долу?
— Чудим се какво ли си правиш ти там горе — отговори той. — Като как е?
— Ти нали беше от Средния запад?
— Аха.
— Там нали си имате лоши бури?
— Чат-пат.
— Опитай се да се сетиш за най-гадната, в която си попадал. Да имаш подръка сметачна линийка?
— Ей я тука.
— Тогава я нагласи на едно, тури отзад една — две нули и започвай да умножаваш до безкрайност.
— Не мога да си ги представя нулите.
— Ами тогава задръж само резултата от умножението — това ти остава.
— Та какво си правиш ти там горе?
— Вързал съм се за стола. Точно в момента гледам как разни неща се въргалят по пода.
Пак погледнах навън. Сред гората забелязах една по-тъмна сянка.
— Молиш ли се или псуваш?
— Да пукна, ако знам. Но ако това беше слайдерът… ех, де да беше слайдерът!
— Той е там навън?!
Кимнах — бях забравил, че не ме вижда.
Голям — точно какъвто си го спомнях. Беше се показал на повърхността само за някакви си секунди, колкото да се огледа. Няма на земята сила, която може да се сравни с него — създадения да не се бои от никого. Изпуснах си цигарата. Беше същото като преди. Парализа и нероден вик.
— Добре ли си, Карл?
Пак ме беше погледнал. Или така ми се стори. Може би безмозъчният звяр беше чакал половин хилядолетие, за да съсипе живота на екземпляр от вида, най-високоразвит в бизнеса…
— Ей, добре ли си?
… или може би той вече е бил съсипан далеч преди тяхната среща, а това е само среща на два звяра — по-силният изтиква встрани телом и духом по-слабия…
— Карл, мътните да те вземат! Кажи нещо!
Той пак се показа, този път по-близо. Някога да сте виждали ствола на торнадо? Изглежда като жив, докато се движи из оная ми ти тъмнина. Нищо на света няма право да бъде толкова голямо, толкова силно, толкова чевръсто. Да ти се доповръща.
— Моля те, отговори!
Той изчезна и повече не се върна този ден. Най-накрая тръснах два-три мъдри лафа на Майк, но цигарата си стоеше незапалена в ръката ми.
Следващите седемдесет-осемдесет хиляди вълни се разбиваха наоколо с монотонна еднаквост. Петте дни, изпълнени с тях, също не се отличаваха един от друг. На сутринта на тринайсетия ден обаче късметът ни проработи. Звънците разбиха пропитата ни с кафе летаргия на малки парченца и ние изскочихме от кубрика, без да чуем може би най-забавния лаф, тръсван някога от Майк.
— Отзад! — кресна някой. — Петстотин метра!
Съблякох се по гащета и започнах да затягам ремъците.
Винаги си държа такъмите подръка.
Заподскачах по палубата, опасан с пояс, все още ненадут.