— Петстотин метра, двайсет клафтера! — гърмяха високоговорителите.
Огромните капани се вдигнаха с дрънчене, а слайдерът се изправи в пълен ръст — с милейди на контролното табло. Той издрънча покрай мен и пусна корен там отпред. Единствената му ръка се вдигна и се издължи. Изпъчих се срещу слайдера.
— Четиристотин и осемдесет — двайсет! — изгърмяха високоговорителите.
— Положение „червено“!
Оригване — все едно, че изскочи тапа от шампанско — и въжето се метна над водите.
— Четиристотин и осемдесет — двайсет! — повтори гласът — Малвърн плюс статично електричество. — Стръв, готов!
Нагласих маската си, после я смъкнах надолу. После — топло, после — хладно и после — хайдеее!
Зелено, огромно, надолу. Бързо. Тук съм равен на заврънкулка. Ако нещо по-големичко реши, че човекът изглежда по-вкусен от стръвта, която носи, то тогава иронията обагря зрението му; водата около него също се обагря.
Мярнах носещите се въжета и ги последвах надолу. Зелено — тъмнозелено — черно. Дълго въже, твърде дълго. Преди никога не ми се беше случвало да слизам чак толкова надолу. Не исках да си гася фенерчето.
Ама нямаше как…
Лошо! Имах още много път надолу. Стиснах зъби и набутах въображението си в усмирителна риза. Най-накрая въжето свърши.
Улових го и отвързах пояса. Прикрепих го — пипах бързо, доколкото можех — и подключих малките изолирани свръзки, поради които той не може да бъде изстрелян заедно с въжето. Ики можеше да ги строши, но тогава вече нямаше да има значение.
Механичната ми змиорка се закачи на кукичката, махнах й вентилите и тя започна да се разраства. По време на тази операция бях издърпан още по-надолу — а тя ми отне около минута и половина. Бях близо — твърде близо — до мястото, където никога, ама никога не съм искал да бъда.
Колкото и противно да ми беше да запаля лампичката, сега изведнъж ме хвана шубе да я угася. Паниката ме притисна и аз стиснах въжето с две ръце. Поясът засия в розово. Започна да се гърчи. Беше два пъти колкото мен и без съмнение два пъти по-привлекателен за същества, които ядат розови пояси. Повтарях си го, докато повярвах, после изключих фенерчето и поех нагоре.
Ако се блъснех в нещо огромно със стоманена кожа, бях дал заповед на сърцето си веднага да спре да бие и да ме пусне — да се стрелкам вечно на пресекулки покрай Ахерон и да ломотя несвързано.
Без да ломотя несвързано, стигнах до зелената вода и се юрнах обратно към гнезденцето.
Веднага щом ме изтеглиха на борда, обърнах маската на герданче, закрих очи и огледах повърхността за завихряния. Първият ми въпрос, разбира се, беше:
— Къде е?
— Няма го — отговори ми някой. — Загубихме го веднага щом се гмурна. Не го хващаме с камерите. Сигурно се е гмурнал в дълбокото.
— Лоша работа.
Поясът си се плацикаше радостно там долу. Засега нямах повече работа и тръгнах да си подгрея кафето с ром. Изотзад дочух шепот:
— Можеше ли ти да се засмееш така след такова нещо?
И проницателния отговор:
— То зависи на какво се смее.
Като продължавах да се кискам, влязох в централния блистер с две чаши в ръце.
— Все още ли го няма никакъв?
Майк кимна. Едрите му ръце трепереха — а моите, когато оставих чашите на масата, не трепнаха — ръце като на хирург.
Смъкнах кислородните бутилки и се огледах за пейка. Той подскочи.
— Недей да капеш по онова табло! Искаш да се утрепеш и да вдигнеш скъпите бушони във въздуха, така ли?
Забърсах с кърпа, а после се настаних и се втренчих в празното око на стената. Прозях се радостно. Чувствах рамото си като ново-новеничко.
Малката кутийка, през която хората си приказват, искаше да каже нещо, така че Майк вдигна лостчето и й рече:
— Давай!
— Карл там ли е, господин Дейбис?
— Да, ма’ам.
— Нека си поговоря с него.
Майк ми махна и аз се приближих.
— Казвай.
— Добре ли си?
— Да, благодаря. Не трябва ли да съм?
— Гмуркането беше дълго. Аз… аз май пуснах въжето твърде дълго.
— Много се радвам за което — отвърнах. — Повече извънредни за мене. По тая точка за рисковите начинания съм страшно наясно.
— Другия път ще внимавам повече — извини ми се тя. — Май се престарах, много бях възбудена. Извинявай…
На изречението нещо му стана, тъй че тя го прекъсна там и ме остави с половин торба отговори, които си кътках за накрая.
Измъкнах цигарата иззад ухото на Майк и си я припалих от онази в пепелника.
— Карл, тя се опитваше да се държи любезно — обади се той, след като огледа приборите.
— Знам. Аз обаче не.
— Искам да кажа, така де, тя си е ужасно хубавко маце и е приятна. Вироглава, но изобщо… Но на тебе какво ти е направила?