— На нея изобщо не й дреме за онова проклето влечуго — дошла е, за да те замъкне обратно там, където ти е мястото! На това плаване не ти хвърляш стръвта.
— Пет години са много време.
— Под тая твоя груба кожа трябва да има нещо, което хората харесват — измърмори той, — иначе нямаше да ги приказвам тия. Може би ти напомняш на нас, човеците, за някое, ама наистина много грозно псе, за което ни е било жал като деца. Както и да е, някой иска да си те заведе вкъщи и да си те гледа — и освен това… как беше онова за просяците, дето не им давали меню?
— Приятел — изкикотих се аз, — знаеш ли какво смятам да правя, като се върна в Линията на живота?
— Сещам се.
— Не позна. Хващам пътя за Марс и после се връщам вкъщи с първа класа. Венерианските клаузи за обявяване на банкрут не важат за марсианските доверителни фондове, а пък аз все още си имам скътана една пачка там, където молец и корупция не влизат. Ще си харесам някоя голяма стара къща край Залива и ако някога тръгнеш да търсиш работа, можеш да дойдеш да ми отваряш бутилките.
— Ти си жълтокоремест финк — изкоментира той.
— Добре — признах си аз. — Но си мисля и за нея.
— Чувал съм разни истории и за двама ви — рече той. — Та значи ти си гаден и глупак, а пък тя е кучка. На това в днешно време му викат съвместимост. Ей, човеко стръв, като хванеш нещо, опитай се да го задържиш!
Обърнах се и казах:
— Ако решиш някога, че искаш да постъпиш на оная работа, намери ме.
Затворих тихо вратата след себе си и го оставих да чака да я тресна.
Денят на звяра се зазори като всеки друг. Два дена след страхливия ми полет в празното слязох долу да заложа нова стръв. На екрана — нищо. Просто подготвях нещата за дежурния опит.
Подхвърлих едно „добро утро“ към слайдера и получих отговор, преди да тръгна. Бях си помислил над думите на Майк, без да вряскам и да бесувам, и макар че не одобрявах нито чувството, нито значението им, бях решил да се пробвам да бъда любезен.
Така че — гмур и хайдеее! Въжето този път беше със съвсем прилична дължина — около 290 метра. Виещите се кабели горяха в черно отляво и аз следвах извивките им от жълто-зелените води надолу към мрака. Мократа нощ беше беззвучна и аз си проправях път през нея като оцъклена комета с ярката опашка напред.
Улових въжето, хлъзгаво и гладко, и започнах да закрепвам стръвта. И тогава покрай мене профуча един цял леден свят и ме обля от главата до петите. Беше течение — сякаш някой беше отворил под мене огромна врата. Дотогава не ме беше теглило надолу толкова бързо.
Което значеше, че нейде нещо шава — нещо, достатъчно голямо, за да разплиска толкова много вода. Все още не смятах, че е Ики. Някакво откачило водно течение може би, но не и Ики. Ха!
Тъкмо прикрепих тежестите и измъкнах първата тапа, когато под мен се надигна голям, раздърпан, черен остров…
Включих фенерчето и го осветих. Стомахът ми се сви на топка. Зави ми се свят.
Оставаше ми едно, само едно. Най-накрая успях. Измъкнах и останалите тапи.
Тогава вече можех да преброя люспестите израстъци около очите му.
Поясът се разрасна, засвети в розово… и се загърчи!
Фенерчето. Трябваше да го угася и да му оставя само стръвта.
Хвърлих му един поглед, фраснах джатузите и те оживяха.
Беше толкова близо, че поясът се отразяваше в зъбите му, в очите му. Четири метра — цунках святкащата му паст с два реактивни потока и се издигнах нагоре. Не знаех дали ме е последвал или си е затраял. Стана тъмно и зачаках да ме изядат.
Джатузите затихнаха и аз приритах немощно. Много бързо усетих как започнах да се схващам.
— Само едно светване с фенерчето — проплака заекът. — Една секундичка — само да видя…
— Или всичко да свърши — отвърнах. — Не, зайче, няма да тичаме пред ловците. Стой си на тъмно и трай.
Най-накрая — зелени води, после жълто-зелени и — горе!
Прегънах се одве и се пльоснах на „Десетте квадрата“. Вълните от взрива ме побутнаха още по-напред. Светът се затвори и аз изкрещях в далечината:
— Жив е!
Огромна сянка, яростна вълна. Въжето също беше живо. Кълве, кълве… Може би нещо не съм направил както трябва? Някъде захапаха една ръка. Какво е това стръв?
Минаха някой и друг милион години. Спомням си как започнах като едноклетъчно, после с много зор се превърнах в амфибия, а по-нататък задишах и кислород. Нейде високо от върхарите на дърветата се разнесе глас:
— Свестява се!
Еволюирах до хомо сапиенс, а после още стъпка напред — до махмурлия.
— Не се опитвай още да ставаш.
— Хванахме ли го? — изломотих.
— Още се дърпа, ама е налапал въдицата. Мислехме си, че те е мезнал вместо ордьовър.