— И аз така.
— Я вдъхни ей това и млък!
Една фуния захлупи лицето ми. Хубавичко. Вдигнете чаши и пийте…
— Ужасно дълбоко беше. Камерите не го хващаха. Чак като се размърда, го забелязахме. Твърде късно.
Прозинах се.
— Сега ще те вкараме вътре.
Успях да измъкна от калъфа ножа, прикрепен към глезена ми.
— Само пробвай и ще те съкратя с един палец.
— Имаш нужда от почивка.
— Тогава ми донеси още някое и друго одеяло. Оставам тук.
Паднах по гръб и затворих очи.
Някой ме друсаше. Мрак и студ. Прожекторите кървяха в жълто по палубата. Намирах се в койка, прикрепена с въжета към централния блистер. Увит бях във вълна до уши и пак треперех.
— Минаха единайсет часа. Сега нищо няма да гледаш.
Усетих вкус на кръв.
— Изпий това.
Вода. Имах какво да кажа по въпроса, но не можах да го изговоря.
— Не ме питай как се чувствам — изграчих. — Знам какво следва, обаче не ме питай, става ли?
— Става. Искаш ли сега да слезеш долу?
— Не. Само ми донесете якето.
— Ей ти го.
— Той какво прави?
— Нищо. Надълбоко е, напушен е яко, но си стои долу.
— Колко време мина, откакто се показа за последен път?
— Ами към два часа.
— Джийн?
— Не пуска никого в слайдера. Виж какво, Майк те вика да влезеш. Точно зад тебе е, в блистера.
Надигнах се и се обърнах. Майк ме гледаше. Махна ми. Махнах му и аз.
Метнах краката си през ръба на койката и два — три пъти дълбоко си поех въздух. Стомахът ме заболя. Изправих се и тръгнах към блистера.
— К’ва хава? — подвикна ми Майк.
Погледнах екрана. Ики не се виждаше никакъв. Много надълбоко беше.
— Ще черпиш ли?
— Да, кафе.
— Кафе не ща.
— Болен си. Освен това тука дават да се пие само кафе.
— Кафето е една кафеникава течност, която изгаря стомаха. В долното чекмедже къташ нещичко.
— Няма порцеланови чаши. Ще трябва в стъклена.
— Ама яко.
Наля.
— Добре се справяш. Да не тренираш за онова работно място?
— Кое?
— Онова, дето ти го предложих…
Петно на екрана!
— Надига се, гос’жа! Надига се! — кресна той в микрофона.
— Благодаря, Майк. И аз го виждам — изпращя тя в отговор.
— Джийн!
— Млъкни, бе! Тя си има работа!
— Това Карл ли беше?
— Аха — подвикнах аз. — После ще си поговорим — и прекъснах връзката.
Защо така?
— Защо така?
Не знаех.
— Не знам.
Да му се не види и ехото! Надигнах се и излязох навън.
Нищо. Нищо.
Нещо?
„Десетте квадрата“ се клатеха! Като е видял корпуса, сигурно е обърнал и се е гмурнал обратно. Отляво бяла пяна. И кипи. Безкрайни кабелни спагети ревяха на пожар в търбуха на дълбините.
Постоях, погледах и се обърнах пак да вляза вътре.
Два часа драйфане. Четири — и по-добре.
— Тревата започва да го хваща.
— Аха.
— Ами госпожица Лухарич?
— Какво госпожица Лухарич?
— Сигурно вече е полумъртва!
— Ами сигурно.
— А ти какво ще правиш?
— Тя подписа тоя договор. Знаеше какво можеше да стане. И то стана.
— Според мен ти можеш да го изтеглиш.
— И според мен.
— И според нея също.
— Ами да ме помоли тогава.
Ики се носеше летаргично на трийсетина клафтера дълбочина.
Пак тръгнах да се поразходя и случайно наминах покрай слайдера. Не ме и погледна.
— Карл, влез!
С очи на Пикасо, това е — и някакъв заговор, за да ме накара да слайдирам…
— Това заповед ли е?
— Да… Не! Моля те.
Втурнах се вътре и погледнах екрана. Надигаше се.
— Да дърпам или да бутам?
Натиснах „издухване“. Кротна като коте.
— Ами решавай си.
На десет клафтера дълбочина той се запъна.
— Да си поиграя ли с него?
— Не!
Тя го вдигна — пет клафтера, четири… На два пусна екстензорите и те го подбраха. После — кукопрътите.
Врясъци, трясъци и жежки светкавици. Екипажът беше съзрял Ики.
Той започна да се противи. Тя задържа кабелите опънати, вдигна кукопрътите… Нагоре…
Още половин метър и кукопрътите започнаха да бутат. Писъци и топуркане.
Шията му се изви — огромно бобено стъбло на вятъра. Заиздигаха се зелените хълмове на плещите му.
— Карл, той е грамаден! — извика тя.
И той растеше ли, растеше. Растеше и се поизнерви…
— Сега!
Той погледна надолу.
Погледна надолу, както вероятно е поглеждал надолу богът на най-древните ни прадеди. В главата ми кънтяха срам, страх и подигравателен смях. Може би и в нейната?
— Сега!
Тя погледна земетресението в зародиш.
— Не мога!
Този път щеше да е ужасно просто — заекът беше умрял. Протегнах ръка. Спрях.
— Ти го натисни самичка.