— Не мога. Хайде ти. Тръшни го, Карл!
— Не. Ако го тръшна, после цял живот ще се чудиш дали ти би могла. Направо ще си измъчиш душицата. Знам го, защото ние с тебе си приличаме, а аз постъпих точно така. Разбери го още сега!
Тя го гледаше втренчено. Стиснах раменете й.
— Онова там може да съм и аз — предложих й. — Аз съм зелено морско влечуго, чудовищен, омразен звяр и се глася да те попилея. Пред никого не отговарям. Натисни „помпа“.
Ръката й посегна към копчето, рязко се дръпна назад.
— Сега!
Тя го натисна.
Минаха цели седем часа, докато ме събуди равномерният шум от витлата на „Десетте квадрата“, които кълцаха морето.
— Драйфа — осведоми ме Майк.
— Как е Джийн?
— И тя драйфа.
— Къде е звярът?
— Тука е.
— Добре — претърколих се на другата страна. — Тоя път не може да се измъкне…
Това беше. Никой не се ражда стръв, така де, но пръстените на Сатурн пеят епиталамии за зестрата на морския звяр.