— Ще излизаш ли?
Кимнах.
— „Десетте квадрата“. Козметика. Чудовища. Такива ми ти работи.
Той примигна срещу светлината и избърса луничавото си лице. Температурата беше около двайсетте, но големите прожектори отгоре я качваха двойно.
— Лухарич — измърмори той. — Значи наистина ти си този. Има разни хора тук, дето искат да те видят.
— За какво съм им?
— Камери. Микрофони. Такива ми ти работи.
— По-добре да си пазят екипировката. Кой ще яхам?
С отвертката ми посочи другия хопер.
— Оня. Между другото, в момента те снимат на видео. Искаха да си те имат как пристигаш.
Извърна се към хангара, после — пак към мене.
— Кажи „зеле“. Едрите планове после.
Не му казах точно „зеле“. Сигурно са използвали телеобектив и са прочели по устните ми какво казвам, защото точно това никога не го излъчиха.
Метнах си боклуците отзад, настаних се на пътническото място и запалих цигара. След пет минути от бараката офис се показа самият Кал и се огледа с леден поглед. Приближи се и задумка по хопера. Вдигна и палец към хангара.
— Искат те там вътре! — извика ми той, сбил шепи край устата си. — Интервю!
— Шоуто свърши! — викнах му в отговор. — Или ще е така, или да си търсят друга стръв!
Ръждивокафявите му очи се превърнаха в главички на пирони под русите вежди, а погледът му — в шило. После той се фръцна и се измете. Зачудих се колко ли са му платили да си клечи в хангара и да изсмуква соковете на генератора.
Сигурно достатъчно — знам го аз Кал. И без това никога не съм си падал по него.
Венера нощем е свят на траурни води. По брега не можеш да кажеш къде свършва морето, къде започва небето. На зазоряване все едно си лиснал малко мляко в кладенец с мастило. Първо се появяват отделни бели съсиречета, после — потоци. Отначало с цвят на сив колоид, след което малко избелява. Изведнъж — хоп! — ден. И започвате да загрявате тази смес.
Докато хвърчахме над залива, се наложи да си сваля якето. Отзад небето можеше и да е под вода — така се люшкаше на вълни и се къдреше в жегата. Хоперът побира четирима души (петима, ако ще нарушавате Правилата и подценявате теглото) или трима плюс съответната екипировка на човека стръв. Аз обаче бях единственият товар, а пилотът беше същият като машината. Тананикаше си и не произвеждаше излишен шум. Линията на живота извъртя едно салто-мортале и се изпари в задното огледало горе-долу в същия миг, когато отпред на хоризонта цъфнаха „Десетте квадрата“. Пилотът спря да си тананика и поклати глава.
Наведох се напред. В червата ми чувствата си играеха на хоп-троп. Познавах всеки проклет сантиметър на голямата лодка, но онези чувства, които някога си ги имал за едно на ръка, се променят, когато източникът им не е в твоя обсег. Честно да си кажа, съмнявах се дали пак някога ще стъпя на борда на тая грамада. Но сега кажи-речи бях способен да повярвам в провидението. Ето го там!
Корабът „Десетте квадрата“ — цяло футболно игрище. Задвижва се с А-енергия. Плосък като палачинка, ако не броим пластмасовите флюски по средата и „щъркелите“ отпред и отзад, по левия и по десния борд.
Щъркеловите кули бяха кръстени така заради разположението им по ъглите — и всеки чифт можеше да работи в двойка със съвместната сила на кукопрътите помежду им. Кукопрътите — наполовина прът, наполовина кука — могат да повдигат огромни тежести почти до равнището на водата; онези, които са ги проектирали, обаче са имали само едно наум, що се отнася до куките. На равнището на водата слайдерът трябва да приложи издигане до два и половина — три метра, преди кукопрътите да успеят по-скоро да бутнат нагоре, а не да дърпат.
Слайдерът, най-общо казано, е подвижна стая — голям сандък, който може да се мести по всичките кръстосани канали на „Десетте квадрата“ и да се „закотвя“ от страната, от която уловът е захапал въдицата чрез мощна електромагнитна връзка. Винчовете му могат да вдигнат боен кораб на нужната височина и по-скоро целият плавателен съд ще се килне, отколкото слайдерът ще пусне, ако искате що-годе да имате представа колко силна е тази връзка.
В слайдера се намира един индикатор на оперативно контролно табло, който е най-завързаната „макара“, измислена някога. Той черпи енергия, излъчвана от генератора до централната флюска, и е свързан късовълново със сонарната зала, където движенията на плячката се записват и се повтарят пред въдичаря, седнал пред контролното табло.
Рибарят може да си играе с „кордата“ часове, даже дни наред, без да вижда друго освен метал и някакъв силует на екрана. Едва когато кукопрътите вдигнат звяра и екстензорният шелф, който се намира на три и половина метра под водата, се издигне, за да го подпре отдолу в помощ на винчовете — едва тогава рибарят вижда как уловът се възнася пред него като паднал серафим. После, както разбра Дейвиц, човек поглежда в самата бездна и трябва да действа. Той обаче не се задейства и сто метра невъобразим тонаж, упоен, но усещащ болки, скъса кабелите на винча, строши един кукопрът и се разходи половин минута по „Десетте квадрата“.