— Ти ли си, Карл?
— Точно така, Майк. Пусни малко сочец тука бе, плъх неден.
Той се замисли над това, после усетих как корпусът започна да вибрира — генераторите се бяха включили. Налях си трета чаша кафе и извадих цигара.
— Та защо съм плъх неден тоя път? — чух отново гласа му.
— Знаеше ли за тия с камерите в хангар 16?
— Да.
— Значи си плъх неден. Последното нещо, което искам, е да ме пишат по вестниците. „Той, който досега толкова често я е оплесквал, е готов храбро да се опита още веднъж.“ Направо ти го цитирах.
— Грешиш. Прожекторите могат да осветят само един човек, а тя е по-хубава от тебе.
Следващата ми забележка беше прекъсната. Натиснах копчето на елеватора и слонските уши заплющяха покрай мен. Станах, за да отида да се слея с палубата. Издърпах страничната релса и влязох в канала. Насред кораба спрях на едно кръстовище, пуснах страничната и издърпах надлъжната релса.
Плъзнах се по десния борд, по средата между щъркелите, спрях и хвърлих термоса.
Не бях разлял и капчица кафе.
— Дай кинце.
Екранът засвети. Нагласих го и видях очертанията на дъното.
— Добре.
Натиснах копчето за положение „синьо“ и Майк го нагоди. Светлините светнаха.
Винчът се отключи. Прицелих се във водата, разтегнах рамото и стрелях.
— Чистичко — забеляза Майк.
— Положение „червено“. Ще удрям — и натиснах копчето.
— Положение „червено“.
Човекът стръв трябваше да ги владее тия номера, за да направи куките изкусителни.
Не е точно рибарска кукичка. В кабелите има кухи тръби; в тръбите — достатъчно трева да се напуши цяла армия. Ики лапа стръвта, която се кандилка под носа му, управлявана дистанционно, а огнярят издърпва тръбите.
Ръцете ми щъкаха по конзолата — нагласях каквото трябва. Погледнах лампичката на наркорезервоара. Празен. Добре, още не бяха го напълнили. Натиснах копчето „помпа“.
— Право в глътката! — измърмори Майк.
Пуснах кабелите. Заиграх се с въображаемия звяр. Оставих го да избяга, като клатех винча, за да имитирам как офейква.
Бях пуснал климатика, бях си махнал ризата, но пак беше адска жега — по това си личеше, че сутринта клони към пладне. Смътно усещах как хоперите излитат и кацат. Някои от екипажа седяха „на сянка“ до вратата, която бях оставил отворена, и наблюдаваха операцията. Не видях, че Джийн пристига — иначе щях да прекратя сеанса и да се покрия.
Тя ми наруши концентрацията, като така блъсна вратата, че кабината се разтресе.
— Да имаш да кажеш нещо по въпроса кой те е упълномощил да изкарваш слайдера?! — попита ме тя.
— Никой — отвърнах аз. — Прибирам го.
— Само се дръпни.
Дръпнах се и тя седна на мястото ми. Беше облечена с кафяви торбести панталони и широка риза и практично бе вързала косата си назад. Бузите й бяха поруменели, но не беше задължително да е от жегата. Нападна таблото с почти забавна стръв, обаче мене ме разтревожи.
— Положение „синьо“! — тросна се тя и си счупи виолетовия нокът, щом фрасна копчето.
Насилих се да се прозина и бавно започнах да закопчавам ризата си. Тя ми метна поглед с бялото на очите си, провери данните и изстреля заряда.
Следях екрана. За секунда тя се обърна към мен, а след туй спокойно произнесе:
— Положение „червено“.
Кимнах одобрително.
Тя изкриви винча настрани, за да ми покаже, че знае как. Не се съмнявах, че знае как, а тя не се и съмняваше, че не се и съмнявам, но…
— В случай че се чудиш — обади се тя, — ти до това нещо тук няма ида припариш. Наехме те за стръв, помниш ли? Стръв! Задълженията ти се състоят в това, да излезеш във водата и да наредиш масата на нашето приятелче чудовището. Опасно е, но ще вземеш добри пари. Някакви въпроси?
Тя прасна копчето „помпа“, а аз се потърках по врата.
— Ъ-ъ — и се ухилих. — Обаче мога да се оправям с тая джаджа тука и ако ти потрябвам, съм на разположение — на цените на съюза.
— Господин Дейвиц — каза тя, — не искам някакъв си неудачник да борави с това табло.
— Госпожице Лухарич — отговорих аз, — в тази игра никога не е имало победител.
Започна да навива кабела и в същото време прекъсна магнитната връзка, така че целият слайдер се разтресе, щом голямото йо-йо замахна обратно. Подскочихме с половин-един метър назад. Тя вдигна страничните релси и се втурнахме обратно напред по канала. Забави ход, смени релсите, кабината подскочи, издрънча и спря, после се катурна под прав ъгъл. Екипажът се разкара от люка, а ние се плъзнахме в асансьора.
— За в бъдеще, господин Дейвиц, не припарвайте до слайдера, без да ви е било наредено.
— Не се притеснявай. Няма да припаря дори и да ми е наредено — отговорих. — Подписал съм договор за стръв. Спомняш ли си? Ако искаш да вляза там, ще трябва да ме помолиш.