— Да бе, ей сегичка — усмихна се тя.
Съгласих се и вратите се затвориха над нас. Зарязахме темата и след като слайдерът слезе в каютата си, се отправихме в различни посоки. Е, тя наистина ми рече „приятен ден“ — което според мене бе проява на възпитание, както и на решителност — в отговор на това, че се изкисках.
По-късно същата вечер ние с Майк си пушехме лулите в каютата на Малвърн. Ветровете браздяха вълните, а упорито сипещите се дъжд и град превръщаха палубата в тенекиен покрив.
— Гадно — обади се Малвърн.
Кимнах. След два бърбъна каютата се беше превърнала в познатата гравюра с махагоновите мебели (които много-много отдавна ми беше щукнало да докарам от Земята) и тъмните стени, обветреното лице на Малвърн и неизменно слисаната физиономия на Дейвиц сред големите локви от сенки зад столовете, които се плискаха в ъглите, всичките — хвърлени от мъничката нощна лампичка на масата. Гледахме ги като през кафеникаво стъкло.
— Радвам се, че съм тук.
— Какво ли е там долу в такава нощ?
Изпухтях — сетих се как прожекторът ми се врязваше в черния диамант, леко разлюлян. Внезапно осветена риба се стрелна като метеор, гротескни папрати се полюшнаха като мъгляви сенки, след това — зелени и после изчезват — всичко това проплува за миг през ума ми. Предполагам, че така би се чувствал — ако можеше да чувства — космически кораб, кръстосващ между световете; и покой, непоносим, неестествен покой; тихо като в сън.
— Тъмно — обадих се аз. — И след няколко клафтера1 няма вълнички.
— Още осем часа и се започва — отбеляза Майк.
— Десет-дванайсет дни и готово — обади се Малвърн.
— Какво според тебе прави Ики сега?
— Спи на дъното с госпожа Ики, ако има поне малко ум.
— Няма. Виждал съм скелетната екстраполация на АИИ по кости, намерени в…
— Че кой не я е виждал?
— В плът трябва да е над сто метра дълъг. Прав ли съм, Карл?
Съгласих се.
— Обаче кофата му хич не е голяма за такава грамада.
— Достатъчно акъл има да не влиза в капана.
Кискане — защото всъщност не съществува нищо друго освен тази стая. Светът навън е празна, засипана от лапавица палуба. Облягаме се назад и пускаме облачета.
— Шефката не одобрява риболова без разрешение.
— Шефката да си оди на север, докато й плува капелата.
— Какво ти каза там вътре?
— Каза ми, че мястото ми било на дъното, при рибешкия тор.
— И няма да управляваш слайдера?
— Аз съм стръв.
— Ще видим.
— Ами на мене това ми е работата. Ако й трябва човек за слайдера, ще трябва да ме помоли много любезно.
— Мислиш ли, че ще й се наложи?
— Според мен да.
— Ами ако помоли, ще се справиш ли?
— Добър въпрос — пафнах аз. — Само че не му знам отговора. Бих си регистрирал душата като акционерно дружество и бих разменил четирийсет процента от акциите в замяна на отговора. Бих дал две-три години от живота си в замяна на отговора. Обаче нещо свръхестествените клиенти не се редят на опашка — нали никой не ме знае. Да речем, като излезем, ни проработи късметът и намерим Ики? Да речем, че го накараме да налапа въдицата — и после какво? Ако го натоварим на кораба, ще издържи ли той или ще сдаде багажа? Ами ако пък тя е направена от нещо по-кораво от Дейвиц, който някога гонеше акули с въздушен пистолет с отровни стрели? Да речем, тя го разтовари — и Дейвиц ще трябва да застане до него за украса, докато снимат?
Или още по-зле: тя да пита за Дейвиц, а пък той да си стои там като украса или нещо друго — да речем, някой жълтокоремест истукан на име Раболепник?
И точно тогава го мернах над два и половинметровия стоманен хоризонт и съзрях онова ми ти тяло, което се виеше ли, виеше и накрая изчезна от погледа като зелена планинска верига… И оная ми ти глава. Малка за такова тяло — ама пак си беше огромна. Дебела като канара, с едни такива рулетки без клепачки, които са се въртели и са показвали черно и червено още когато прадедите ми са решили да пробват Новия континент. Люшкаше се насам-натам.
Включихме нови наркорезервоари. Трябваше още един изстрел и то бързо. Но бях парализиран.
Издаде звук — все едно Господ Бог свиреше на органа на Хамънд…
И ме погледна!
Не знам дори дали с такива очи зрението е същият процес. Много се съмнявам. Може би съм бил просто сиво петно зад черна скала, а отблясъкът на небето в плексигласа е режел зениците му. Но то се вторачи в мен. Вероятно змията всъщност не парализира заека, просто зайците са си страхливи по природа. Но то започна да се бори, а аз все още не можех да се помръдна — бях като хипнотизиран.