Хипнотизиран от цялата онази мощ, от онези очи — намериха ме там след петнайсет минути с малко поочукани глава и рамене, а копчето „помпа“ си стоеше непокътнато.
Тези очи ми се присънват. Искам да ги видя още веднъж, ако ще и да ги търся цял живот. Трябва да разбера дали в мен има нещо, което ме различава от заека, от вградените рефлекси и инстинкти, които вечно се проявяват по един и същи начин, когато излезе нужната комбинация.
Погледнах надолу и забелязах, че ръката ми трепери. Но вдигнах поглед и установих, че никой не го забелязва.
Допих си питието и изпразних лулата си. Беше късно и птички не пееха.
Седях и си дялках, прехвърлил крака през задния ръб, а треските падаха с въртене в браздата зад нас. Три дена. И нищо.
— Ти!
— Аз?
— Ти.
Коса като края на дъгата, очи, каквито в природата няма, прекрасни зъби.
— Здрасти.
— Правилата за безопасност забраняват онова, което вършиш — нали знаеш?
— Знам. Цяла сутрин все за това се притеснявам.
Под ножа ми се изви изящна заврънкулка, после се зарея след нас. Докосна пяната и се вряза в нея. Гледах отражението й върху острието и тайничко се кефех колко е изкривено.
— Ти да не ме предизвикваш? — попита тя най-сетне.
Чух я да се смее и се обърнах — разбрах, че го е казала нарочно.
— Кой, аз ли?
— Много лесно мога да те бутна оттам.
— Ще се изкатеря обратно.
— А ти би ли ме бутнал — например през някоя тъмна нощ?
— Всички нощи са тъмни, госпожице Лухарич. Не, бих ви издялкал някакъв подарък.
Тя седна до мен и не можах да не забележа ямичките на коленете й. Беше с бели шорти и бюстие и пак си имаше извънземен тен, ужасно привлекателен при това. За малко да ме парне чувство за вина, че всъщност бях нагласил нещата — но продължавах да закривам с дясната си длан дървеното животно.
— Добре, захапах. Какво си ми приготвил?
— Само секунда. Почти свърших.
Тържествено й подадох дървената гад, която бях издялкал. Самият аз малко съжалявах и се чувствах малко като гадняр, но трябваше да я карам докрай. Винаги така правя. Устата се хилеше като магаре, когато реве. Ушите бяха щръкнали.
Тя нито се усмихна, нито се намръщи. Просто го огледа.
— Много е хубаво — реши тя най-накрая. — Като повечето работи, които правиш… и уместно може би.
— Дай ми го — протегнах ръка.
Тя ми го подаде и аз го метнах във водата. То не уцели бялата диря и известно време подскачаше по вълните като морско конче пигмей.
— Защо го направи?
— Беше гадна шегичка. Съжалявам.
— Но може би си прав. Май този път налапах голям залък.
Изсумтях.
— Тогава защо не се занимаваш с нещо по-безопасно — пак със състезания например?
Тя разклати края на дъгата.
— Не. Трябва да е Ики.
— Защо?
— Ти защо толкова много го искаше, че прахоса цяло състояние?
— По много причини — отговорих аз. — Един разжалван психоаналитик, който едно време провеждаше терапевтични сеанси на черно в мазето, веднъж ми каза: „Господин Дейвиц, имате нужда да подсилите образа на своята мъжественост, като хванете де що риба съществува.“ Нали знаеш, рибите са много стар символ на мъжествеността. И аз се захванах с тая работа. Остана ми още една. А ти защо трябва да си подсилваш мъжествеността?
— Не я подсилвам — отвърна тя. — Нищо не ща да подсилвам освен „Лухарич ентърпрайзис“. Главният ми статистик ми рече веднъж: „Госпожице Лухарич, ако продадете всичкия колдкрем и пудра за лице в Системата, ще сте едно много щастливо момиче. А и богато.“ И беше прав. Аз съм доказателството. Мога да изглеждам така, както изглеждам, да правя каквото си искам и да продавам по-голямата част от червилата и пудрата в Системата — но трябва да мога да правя каквото си искам.
— Ти наистина изглеждаш хладна и делова — установих аз. — Мога ли да изтъкна, че си прекарваме доста добре?
— Ако искаш да изтъкнеш очевидното, то да. Каза, че можеш да се изкатериш обратно на кораба без чужда помощ. Все още ли го твърдиш?
— Да.
— Тогава докарай тука два водолазни костюма и ще се състезаваме под „Десетте квадрата“.
И тя добави:
— И ще те бия.
Изправих се и я изгледах отгоре — обикновено това ме кара да се чувствам над жените.
— Дъще на Лир с очи на Пикасо — рекох аз, — имаш го твоето надбягване. Ще се срещнем на предния щъркел на десния борд след десет минути.
— Десет да са — съгласи се тя.
Десет бяха. От централната флюска до щъркела пътят беше може би две от тях — заедно с товара. Сандалите ми пареха и щом стигнах до сравнително хладното ъгълче, с най-голяма радост ги смених с плавници.