Нахлузихме ремъците и нагласихме апаратурата. Тя се бе вмъкнала в оскъден цял зелен бански, който ме накара да си закрия очите и да извърна глава, а после пак да погледна.
Закрепих въжената стълба и я преметнах през борда. После задумках по стената на щъркела.
— Да?
— Ще говориш ли с левобордовия щъркел отзад? — извиках аз.
— Всичко там е готово — дойде отговорът. — Пълно е със стълби и тегличи.
— Сигурна ли сте, че искате да го направите? — попита я изгорелият от слънцето дребосък, неин агент по връзките с обществеността, наречен Андерсън.
Беше се опънал на един шезлонг зад щъркела и си посръбваше лимонада през сламка.
— Може да е опасно — отбеляза той с хлътнала уста (зъбите му бяха до него в чашка).
— Точно така — усмихна се тя. — Ще бъде опасно. Ама не прекалено.
— Тогава защо не ми позволите да направя няколко снимки? След час ще ги получат в Линията на живота. Довечера ще стигнат в Ню Йорк. Добри ще са.
— Не — и тя обърна гръб и на двама ни.
Вдигна длани към очите си.
— Дръж, пази ги.
Подаде му кутийката с лещите и когато се обърна, очите й бяха същите кафяви очи, каквито си ги спомнях.
— Готови?
— Не — отговорих напрегнато. — Чуй ме внимателно, Джийн. Щом ще играеш тази игра, има си правила. Първо — и аз прегънах пръст. — Ще бъдем точно под корпуса, така че трябва да стартираме по-надълбоко и да не спираме да се движим. Ако се ударим в дъното, можем да разкъсаме някой резервоар с въздух…
Тя понечи да протестира, че всеки малоумник го знаел, но аз я отрязах.
— Второ — продължих. — Няма да е много светло, затова ще се държим един за друг и двамата ще носим фенерчета.
Мокрите й очи пробляснаха.
— Аз те измъкнах от Говино без…
Млъкна и се извърна. Взе една лампа.
— Добре, фенерчета. Извинявай.
— … и ще внимаваме с витлата — довърших аз. — Поне на петдесет метра зад тях ще има силни течения.
Тя пак избърса очи и си нагласи маската.
— Добре, давай да вървим.
Тръгнахме.
По мое настояване водеше тя. Повърхностният слой беше приятно топъл. Два клафтера по-надолу водата беше хладна; пет по-надолу — хубава и студена. На осем се пуснахме от люлеещата се стълба и заплувахме. „Десетте квадрата“ бързаше напред, а ние се носехме в обратна посока и на десет секунди татуирахме корпуса в жълто.
Корпусът си стоеше на мястото, но ние се носехме като два спътника от тъмната страна на планетата. От време на време гъделичках жабешките й плавници с лъча на фенерчето и проследявах нейните антени от мехурчета. Преднината й от пет метра ме устройваше — щях да я задмина на финалната отсечка, но засега не можех да й позволя да изостане.
Под нас — чернилка. Огромна. Дълбока. Венерианското Минданао, където вечността можеше да подмине мъртвите, за да си почине в градовете на безименните риби. Извърнах глава и докоснах корпуса със светлинно пипало; то ми каза, че сме изминали около четвърт от пътя.
Ускорих ритъма, за да бъде в такт с нейния, и скъсих разстоянието, което тя неочаквано бе увеличила едва три метра. Отново ускори, аз също. Улових я в лъча си.
Тя се обърна назад и той огря маската й. Така и не разбрах дали се усмихваше. Вероятно. Вдигна два пръста в знака V — победа — и дръпна напред на пълна скорост.
Трябваше да знам. Трябваше да го предчувствам. За нея беше само състезание — поредното, което трябваше да спечели. Майната им на торпедата!
Така че натиснах здраво. Не трепвам във водата. Или ако трепвам, няма значение и аз не го забелязвам. Започнах пак да скъсявам разстоянието.
Тя се огледа назад, ускори ход, огледа се пак. Всеки път, когато поглеждаше, беше по-близо до мен, докато накрая не скъсих разстоянието до първоначалните пет метра.
И тогава тя удари жатузите.
Точно от това се страхувах. Бяхме горе-долу по средата и тя не биваше да го прави. Мощните потоци от сгъстен въздух лесно можеха да я метнат нагоре и тя да се вреже в обшивката или да откърти нещо, ако позволеше на тялото си да се гърчи. Те се използват предимно за разсичане на водорасли или за борба с гадни течения. Бях настоял за тях като за мярка за безопасност — заради огромната вятърна мелница „засмучи и дърпай“ зад нас.
Тя се стрелна напред като метеорит. Усетих как тънка струйка пот се втурна от мен да се влее в пенливите води.
Метнах се напред; не исках да си изстрелвам патроните, но тя утрои, учетвори периферията.
Моторите замряха, а тя продължаваше. Добре де, аз съм стар глупак. Можеше да се обърка и да тръгне нагоре.