Порех вълните и пак започнах да скъсявам пътя си — по един крак на един такт. Вече не можех да я догоня и да я бия, но преди да се качи на палубата, я чакаха въжетата.
После въртящите се магнити започнаха да оказват натиск и тя се поколеба. Течението влачеше ужасно силно дори от това разстояние. Зовът на месомелачката.
И мене ме бе одрасквала веднъж — под „Делфин“, рибарския кораб за средната класа. Наистина бях си пийнал, но и денят беше много тежък и бяха включили това нещо доста по-рано от необходимото. За късмет сега беше изключено, а с изкуственото сухожилие всичко беше като ново освен в досието, където се споменаваше само, че съм пил. Нищо, че е било в свободните часове, когато имам право да си правя абсолютно каквото ми скимне.
Беше забавила ход наполовина, но пак се движеше напреко към левия заден ъгъл. Аз започнах да усещам как ме тегли нататък и се наложи да забавя. Беше отминала главния винт, ала като че ли беше твърде назад. Под водата разстоянието се определя трудно, но всеки червен проблясък в ритъм ми подсказваше, че съм прав. Главният винт вече не я заплашваше, но по-малкият ляв винт, на около осемдесет метра по-навътре, вече не беше заплаха, а нещо неминуемо.
Беше се обърнала и се мъчеше да се дръпне по-далече от него. Разделяха ни двайсет метра. Спря да шава. Петнайсет.
Тя започна бавно да се носи обратно. Ударих си джатузите, като се целех два метра зад нея и на около двайсет от остриетата.
Направо! Слава Богу! Хванах я — мек корем, бързо на рамо, ПЛУВАЙКАТОДЯВОЛСЕГА!; с пропукана маска, обаче не счупена — и СЕГА НАГОРЕ!
Хванахме въжето, а после си спомням някакво бренди.
Плюх в безкрайно люлеещата се люлка, докато сновях по палубата. Тази вечер пак ме беше погнало безсънието, лявото рамо ме болеше, така че да ме вали — ревматизма го лекуват. Егати тъпотията, дето я изръсих. Увит в одеяла и разтреперан. Тя:
— Карл, не мога да ти кажа колко…
Аз:
— Тогава да речем, че сме квит за оная нощ в Говино, госпожице Лухарич. А?
Тя:
— Нищо.
Аз:
— От онова бренди има ли още?
Тя:
— И аз искам.
Аз:
— Гъл-гъл-гъл.
Беше продължило само три месеца. Без издръжка. Много долари и от двете страни. Не знам дали бяха щастливи или не. Вино — тъмно, егейско. Добър риболов. Може би той трябваше да прекарва повече време на брега. Или пък тя да не прекарва толкова време на брега. Но мацката плуваше добре. Замъкна го чак до Видо и направо му съсипа белия дроб. Млади. И двамата. Силни. И двамата. Богати и кошмарно разглезени. Толкова. Корфу трябваше да ги сближи. Не успя. Мисля, че умствената жестокост е пъстърва. Той искаше да замине за Канада.
Тя:
— Върви, ако искаш, по дяволите!
Той:
— Ти ще дойдеш ли с мене?
Тя:
— Не.
Обаче дойде. По много дяволи. „Скъпи“. Той пропусна едно — две чудовища. Тя пък наследи едно-две. Тази нощ има много светкавици. Егати тъпотията. Учтивостта е ковчегът на дресираната душа. От кого? Звучи като проклет неоекс… Но аз те мразя, Андерсън, с твойта чаша, пълна със зъби, и с нейните нови очи… Все не мога да я овардя тая лула запалена, все тютюн ми влиза в устата. Я плюни!
Минаха седем дни и на екрана се появи Ики.
Раздрънчаха се камбани, разтропаха се крака, някакъв оптимист включи термостата в Долапа на Хопкинс. Малвърн искаше да изчакам, но аз си закопчах ремъците и — каквото дойде. Отокът изглеждаше по-зле, отколкото болеше. Всеки ден правех гимнастика и рамото ми не се беше схванало.
На километър по-напред и на дълбочина от трийсет клафтера то копаеше тунел пред нас. На повърхността не се показваше нищо.
— Ще го преследваме ли? — попита възбудено някой от екипажа.
— Не и докато тя не реши, че ще дава пари за гориво — свих рамене аз.
Скоро екранът се изчисти и така си и остана. Останахме под тревога и продължихме по курса.
Откакто се давихме заедно последния път, не бях казал и десетина думи на шефката, така че реших да увелича резултата.
— Добър ден — приближих се аз. — Какво ново?
— Плува на север-североизток. Ще трябва да го оставим да си отиде. След няколко дена ще можем да си позволим преследване. Но не и сега.
Гладка глава…
Кимнах.
— Няма как да знаем накъде се е запътило.
— Как е рамото ти?
— Бива. А ти как си?
Дъще на Лир…
— Добре съм. Между другото спечели червена точка.
С очи гибелни!
— Не думай! — отговорих й аз.
По-късно същия следобед и съвсем на място ни връхлетя буря. (Предпочитам „връхлетя“ пред „изви се“. Дава поточна представа за това, как се държат тропическите бури на Венера и пести сума ти думи.) Помните ли онзи кладенец с мастило, дето ви го споменах по-рано? Ами вземете го сега между палеца и показалеца и го фраснете с чук. И внимавайте! Да не си смачкате пръстите и да не се оцапате…