— Кого виждам тук на пътя, просяк или малък разбойник? — каза баща му, протегна ръка, хвана сина си и го настани на седлото.
Гай се засмя, когато баща му го вдигна във въздуха, хвана се здраво за гърба му и конят ги понесе, вече по-бавно, към стените на имението.
— Пораснал си — каза баща му.
— Да. Тубрук казва, че раста като бурен.
Баща му кимна и между тях се възцари приятелско мълчание, чак докато стигнаха вратите. Гай се смъкна от гърба на коня и отвори едното крило на портата достатъчно, за да може баща му да влезе.
— Този път повече ли ще останеш у дома?
Баща му слезе от коня и разроши косата му, като съсипа постигнатата с толкова труд и плюнка прическа.
— Няколко дни, може би седмица. Иска ми се да стоя повече тук, но винаги има какво да се върши за републиката. — Подаде юздите на сина си. — Отведи Меркурий в конюшнята и го вчеши както трябва. Ще се видим, след като се срещна с хората и говоря с майка ти.
Лицето на Гай замръзна, когато чу да споменава майка му, и баща му забеляза това. Въздъхна и сложи ръка на рамото на сина си, като го накара да го погледне в очите.
— Искам да прекарвам повече време извън града, момчето ми, но това, което правя, е много важно. Разбираш ли какво означава думата „република“?
Гай кимна. Баща му го погледна скептично.
— Съмнявам се. Съмнявам се и че дори сенаторите го разбират. Ние живеем в една идея, система на управление, която позволява на всекиго да има глас, дори на най-обикновения човек. Не разбираш ли колко рядко се среща това? Всяка държавица, която познавам, има цар или вожд, който я управлява. Той дава земи на приятелите си и взема пари от онези, които са по-слаби от него. Все едно да победиш дете с меч. В Рим се управляваме според закона. Не е съвършен и не е толкова справедлив, колкото бих искал, но се опитва да бъде такъв и аз ще посветя живота си на това. Струва си, струва си и ти да му се посветиш, когато дойде времето.
— Липсваш ми — отвърна Гай, макар да осъзнаваше, че това е егоистично.
Погледът на баща му стана твърд, но после той посегна и разроши отново косата на сина си.
— И ти ми липсваш. Коленете ти са мръсни, тая туника подхожда повече на улично дете, но и ти ми липсваш. Иди се изчисти, но след като се погрижиш за Меркурий.
Загледа как синът му се отдалечава с тътрене на крака, повел коня, и се усмихна тъжно. Наистина беше пораснал, прав беше Тубрук.
В конюшнята Гай изтърка добре коня от потта и праха, но не преставаше да мисли за думите на баща си. Идеята за република му изглеждаше чудесна, но да си цар беше много по-вълнуващо.
Когато Юлий, бащата на Гай, се връщаше след по-дълго отсъствие, Аврелия настояваше всички да се хранят в големия триклиниум. Двете момчета сядаха на детските табуретки до кушетките, на които възлягаха Аврелия и съпругът й, а слугите им поднасяха храната на ниски масички.
Гай и Марк мразеха храненето в триклиниума. Беше им забранено да си бърборят, трябваше да седят в мъчително мълчание и да подават пръстите си на прислужниците, за да им ги избършат, преди да ги потопят в поредното блюдо. Макар че имаха голям апетит, двете момчета се бяха научили да не се тъпчат лакомо, което оскърбяваше Аврелия, затова бяха принудени да дъвчат и да гълтат бавно като възрастните, чак докато вечерта не започнеше да хвърля дълги сенки.
Изкъпан и облечен в чисти дрехи, Гай се чувстваше зле — беше му горещо, смущаваше се от родителите си. Баща му беше оставил настрана непринудеността на първата им среща при портата и сега говореше със съпругата си така, сякаш двете момчета ги нямаше тук. Когато можеше, Гай наблюдаваше внимателно майка си — търсеше да предусети треперенето, предвестник на поредния й припадък. Отначало това го плашеше и го разплакваше, но с годините чувствата му се притъпиха и понякога даже си мечтаеше тя да получи пристъп, за да може той и Марк да бъдат официално отстранени от трапезата.
Заслуша се в разговора, помъчи се да се заинтересува, но двамата говореха само за промени в законите и правилниците. Баща му като че ли никога не донасяше у дома вълнуващи истории за екзекуции или известни разбойници.
— Твърде много вярваш на народа, Юлий — почна Аврелия. — Той трябва да бъде наглеждан, както детето се нуждае от баща. Има хора умни и съобразителни, съгласна съм, но повечето трябва да бъдат предпазвани…
И спря по средата на изречението. Настъпи тишина.
Юлий вдигна очи и Гай видя на лицето му тъга, която го накара да отмести поглед, смутен, сякаш беше се натрапил в някакъв интимен момент.