Докато пристягаше тогата си, погледна отново Корнелия и видя как очите й се отварят. Приближи се до нея и я целуна по устните; усети прилив на копнеж. Сложи ръка на гърдите й и я усети как трепва.
— Ще дойдеш ли пак, Гай?
— Ще дойда — каза той и се усмихна; и за своя изненада разбра, че го казва съвсем сериозно.
— Добрият пълководец е готов за всичко — каза Марий и подаде документите на Гай. — Това са менителници. Струват колкото злато в твоите ръце, можеш да ги обмениш в градската съкровищница. Не очаквам да ми ги връщаш, те са ти подарък.
Гай погледна написаните цифри и се помъчи да не се усмихне. Сумата беше голяма, но едва ли би могла да покрие дълговете, направени у лихварите. Марий не можеше да наблюдава отблизо племенника си, докато се подготвяше за връщането на Сула, и Гай си беше открил кредит още през първия месец след Александрия: харчеше парите за жени, вино и скулптури, за да увеличи влиянието си в този град, който уважаваше само златото и властта. С взетото назаем богатство Гай беше излязъл на сцената на обществото като млад светски лъв. Дори онези, които не вярваха на вуйчо му, знаеха, че трябва да се съобразяват с младежа, и той никога нямаше проблем, дори да поискаше по-голяма сума, защото богатите направо се бореха за възможността да предложат парична помощ на племенника на Марий.
Марий явно схвана разочарованието му и го изтълкува като безпокойство за бъдещето.
— Смятам, че ще победя, но само глупак не би предвидил и катастрофа, когато става дума за Сула. Ако нещата не се развият така, както съм ги замислил, изтегли парите и напусни града. Включил съм условие да ти осигурят койка в кораб на някой легион, за да отидеш на някое отдалечено място. В документите те представям като член на моя дом. Ще можеш да се присъединиш към който искаш легион и до няколко години да си създадеш име.
— А ако победиш Сула, както очакваш?
— Тогава ще продължиш да напредваш в Рим. Ще ти осигуря пост, който дава доживотно членство в сената. Тези постове са ревниво пазени, но няма да е невъзможно. Ще ни струва цяло състояние, но пък ти наистина си един от избраните. Кой знае какво ти готви бъдещето.
Гай се усмихна, вдъхновен от ентусиазма на вуйчо си. Щеше да използва тези пари, за да плати най-големите си дългове. Разбира се, другата седмица имаше разпродажби на коне — разправяха, че арабски владетели били пратили нови бойни коне, огромни жребци, които можели да бъдат направлявани с най-леко докосване. Щяха да струват цяло състояние, почти такова, каквото той държеше в ръката си. Той пъхна документите в тогата си. Беше сигурен, че лихварите ще го изчакат.
В студената нощ пред градската къща на Марий Гай претегляше възможностите си за през часовете преди зазоряване. Както обикновено, притъмнелият град беше оживен, а на него не му се спеше.
Търговци и каруцари се караха, отекваше звън на чукове, някой в съседната къща се смееше. Градът кипеше от живот по такъв начин, какъвто имението никога не би могло да постигне. Гай го обичаше.
Можеше да отиде и да послуша ораторите на форума, който бе осветен от факли, може би щеше да се присъедини към безкрайните дебати с други млади благородници, докато сенатът не ги накара да се разотидат. А можеше и да отиде в дома на Дираций и да задоволи другите си апетити. По-добре беше да не ходи там по тъмните улици, помисли той, спомнил си предупрежденията на Марий за опасностите, които дебнат в неосветените улички, за негодниците, винаги готови да убият или да откраднат. Градът беше опасен през нощта, лесно беше да се загубиш в лабиринта от безименни криви улици. Само една погрешна стъпка можеше да те заведе на място, където няма къде да стъпиш от човешки изпражнения и огромни локви урина, макар че мирисът беше достатъчно предупреждение.
Само преди месец той би събрал другари за някоя дива нощ, но в мислите му все по-често изникваше лицето на една жена. Копнежът му към нея като че ли се разпалваше от връзката им, вместо да угасне. Корнелия щеше да мисли за него в имението на баща си. Той пак щеше да отиде при нея, да се изкатери по външната стена, да се вмъкне в покоите й покрай стражите на баща й.
Усмихна се, като си спомни внезапния пристъп на страх, когато се подхлъзна при последното си изкачване, увиснал високо над камъните на улицата. Познаваше всяка педя от стената, но една грешка би му коствала счупени крака, че и нещо повече.
— Рискът си струва, моето момиче — прошепна той и тръгна по неосветените градски улици.