Легионите на Сула имаха огромни обсадни машини, тежки арбалети, каменохвъргачки и катапулти. Марий беше използвал такива, знаеше какво могат и се страхуваше от тях. Знаеше, че освен с големи камъни, с които да срути стените, Сула може да зарежда машините с по-малки, които да се пръснат сред защитниците, а те нямаше да имат време да ги отбягнат. Щеше да използва огън, да хвърля цели бурета петрол над стената, за да подпали вътрешните постройки. При достатъчен брой такива бурета защитниците на стената щяха да бъдат осветени отзад и щяха да станат лесни мишени за стрелците. Марий беше наредил да махнат дървените постройки близо до стените и хората му ги бяха разрушили бързо и експедитивно. Тези, които бяха останали, бяха добре снабдени с вода и опитни екипи, които да действат в случай на пожар. Това беше нова идея за Рим и трябваше да помисли повече над нея, след като битката свършеше. Всяко лято сериозни пожари унищожаваха къщите в града, прехвърляха се от една на друга, преди да бъдат спрени от някоя по-широка улица или по-дебела каменна стена. Подготвени хора с бурета вода можеха да…
Потърка очи с кокалчетата на пръстите си. Твърде много време бе прекарал в мислене и планиране. От седмици спеше само по два-три часа и изтощението се отразяваше върху жизнеността му.
Стената трябваше да бъде снабдена с подвижни стълби. Беше здрава, но римските легиони знаеха как да превземат крепости. Марий си заговори сам — знаеше, че стражите са твърде далече, за да го чуят.
— Те никога не са се били с римляни. Особено с римляни, които защитават града си. Това е истинското ми предимство. Познавам Сула, но и той ме познава. Те са подвижни, но ние имаме крепост и дух. В края на краищата не моите хора атакуват любимия ми Рим.
Ободрен от мислите си, Марий се качи на стената. Поговори с всички войници, като си спомни имената на някои и ги запита как върви напредването им в йерархията, как са близките им. У никой у тези, с които говори, не откри и намек за слабост. Бяха спокойни и уверени, готови да убиват в негово име.
Марий бе въодушевен от безусловната вяра на бойците в него. Щеше да е с тях. И те щяха да са с него. На връщане към казармите започна да си тананика една военна песничка. Беше му леко на сърцето.
Глава 27
Гай Юлий Цезар потисна тревожната слабост, която пърхаше в стомаха му, и се усмихна. С помощта на шивачката на Марий беше изпратил робини да купят каквото трябва и да организират нещата. Знаеше, че церемонията трябва да е проста, и се учуди, че толкова голям брой благородници са дошли в такава студена сутрин. Сенаторите бяха дошли със семействата си и робите си в храма на Юпитер. Отвсякъде получаваше приятелски погледи и усмивки, нежният аромат на цветята и горящите ароматни пръчици изпълваше въздуха. Марий и Метела стояха при входа на мраморния храм — Метела попиваше сълзите от очите си. Гай им кимна нервно — очакваше да пристигне невестата. Подръпваше ръкавите на сватбената си роба, изрязана ниско около врата, за да се вижда огромният аметист, висящ на златна верижка.
Искаше му се Марк да е тук. Добре щеше да му се отрази да има край себе си някой, който наистина го познава. Всички други бяха част от света, в който беше започнал да навлиза едва напоследък: Кабера, Марий, дори самата Корнелия. Изведнъж разбра, че за да накара всичко да изглежда действително, му трябва някой, който да може да го погледне в очите и да знае как е изминал целия този път дотук. Но Марк, този див авантюрист, беше някъде далеч в чуждестранни земи. Когато се върнеше, сватбата щеше да е спомен, който той не би могъл да сподели.
В храма беше прохладно и за момент Гай потръпна, дори му се стори, че настръхва. Беше в този храм с хора, които не го познаваха.
Ако баща му беше жив, можеше да поговори с него, докато всички чакаха Корнелия. Или поне щяха да се усмихнат един на друг или да си намигнат, в смисъл: „Виж какво постигнах“.
Усети, че в очите му напират сълзи, и вдигна очи към сводестия таван — не искаше да потекат по лицето му. Погребението на баща му беше краят на спокойните моменти на майка му. Тубрук беше поклатил отрицателно глава, когато Гай го попита дали тя може да дойде. Старият гладиатор я обичаше много, също като всички останали. Може би винаги я беше обичал.