Високи дървени кули бяха вдигнати на равни разстояния из целия град. Когато слънцето залезе, качилите се на тях стражи започнаха да си подвикват и вестта се разнесе много бързо. Неприятелят се виждаше на хоризонта, беше се насочил към града. Портите бяха затворени.
— Най-накрая! Това чакане ме изнерви — изрева Марий, когато роговете заехтяха над целия град.
Войниците заеха позиции. Римляните, които все още бяха по улиците, хукнаха да се скрият по домовете си, пускаха резетата и барикадираха вратите си срещу нашествениците. Хората не се интересуваха кой управлява града, стига за тях и семействата им да няма опасност.
Работите на сената бяха отложени, сенаторите също се прибраха в градските си вили. Никой от тях не пое по пътя на запад, макар че неколцина бяха изпратили семействата си в селските имения, вместо да рискуват да ги оставят тук. Малцина бяха безстрашните, застанали по балконите и загледани в хоризонта, когато роговете започнаха да ехтят над града. Другите лежаха във ваните и леглата си и робите прогонваха умората от мускулите им. Никога в историята си Рим не беше нападан. Винаги беше бил твърде силен. Дори Ханибал бе предпочел да срещне римските легиони в полето, вместо да нападне самия град. Необходим беше мъж като Сципион, за да вземе главата му и тази на брат му. Щеше ли Марий да се прояви по този начин, или Сула щеше в крайна сметка да стисне града в кървавия си юмрук? Един-двама от сенаторите запалиха тамян в домашните си олтари пред боговете покровители на домакинствата им. Бяха подкрепили Марий, когато той заздравяваше властта си над Рим, накарани публично да заемат негова страна. Мнозина бяха заложили живота си заради него. На всички беше известно, че Сула не прощава.
Глава 28
Нощта падна и факли озариха целия град. Юлий се запита как ли би изглеждало това на боговете, ако погледнат надолу — едно огромно блестящо око насред черната безкрайност на земята. „Както ние гледаме нагоре, така те гледат надолу“, помисли си.
Стоеше заедно с Кабера пред сградата на сената и слушаше вестта, която стражите, застанали на стъпалата на сената, извикваха на висок глас и предаваха навътре в града — сведения за онези, които не можеха лично да видят и чуят. Въпреки шума различаваше далечния тропот на хиляди облечени в броня мъже и коне — той изпълваше меката нощ и колкото повече се приближаваха бойците, толкова по-ясно отекваше над града.
Вече нямаше никакво съмнение — Сула водеше легиона си по Виа Сакра към портите на града, без да прави опит да се прикрива. Разузнавачите казаха, че мъже с факли се точели като огромна огнена змия в тъмнината. По този начин вървеше формация, напредваща през дружелюбно настроени земи, а не такава, която внимателно се прокрадва към врага. Самонадеяното, почти нехайно придвижване караше мнозина да вдигат вежди и да се чудят какво ли е замислил Сула. Едно се знаеше със сигурност: Марий не беше човек, който ще се изплаши от такава демонстрация на самоувереност.
Когато стените на укрепения град започнаха да се мержелеят в далечината, Сула стисна възбудено юмруци. Хиляди бойци маршируваха в нощта, почти толкова многоброен обоз се точеше след тях. Шумът беше ритмичен и оглушителен, тропотът на краката по настлания с камъни път отекваше в нощта. Очите на Сула искряха под пламъците на факлите. Той бавно вдигна дясната си ръка. Сигналът беше подет, в мрака затръбиха огромни рогове и звукът се предаде като многократно ехо по цялата дължина на огромната жива змия.
Спирането на маршируващ легион изискваше умение и тренировка. Всяка част трябваше да спре по заповед, иначе щяха да се получат струпвания и точността щеше да се загуби в хаоса. Сула се извърна и погледна назад — кимаше доволно, когато центуриите застиваха една след друга и факлите замираха, държани от нетрепващи ръце. От първия сигнал до последния мина почти половин час, но накрая всички спряха неподвижно на Виа Сакра, обгърнати от среднощната тишина. Легионът очакваше заповедите му, целият блеснал в огньовете на факлите като в злато.
Сула се обърна към Рим — представяше си смесените чувства на войниците и гражданите зад стените. Щяха да се чудят защо е спрял, щяха да си шепнат нервно, да предават вестта към онези, които не можеха да видят легиона му. Гражданите сигурно бяха чули ехтящите рогове и очакваха всеки миг да бъде дадена заповед за атака.