Той се усмихна. Марий също щеше да се чуди, да чака следващия му ход. Налагаше му се да изчаква, ето това беше основната слабост на укрепената позиция — те можеха само да се защитават, да бъдат пасивни.
Сула не бързаше. Даде знак да му донесат студено вино и в следващия миг забеляза скованата поза на един факлоносец. Защо ли беше толкова напрегнат? Наведе се от седлото и видя тънката струйка врящо масло, изтекла от чашката на факлата, която полека пълзеше към голата ръка на роба. Видя и как очите на мъжа се стрелкат към изгарящата течност. След секунди врящото масло щеше да потече по кожата. Сула загледа с интерес и струйката масло, и потта по челото на мъжа, и се обзаложи със самия себе си какво ще се случи, когато горещото масло докосне кожата.
Той вярваше на предзнаменования и в този момент, пред вратите на самия Рим, знаеше, че боговете го наблюдават. Беше ли това послание от тях, знак, който трябваше да разтълкува? Боговете със сигурност го обичаха, както показваше високото му положение. Плановете му бяха отдавна готови, но с противник като Марий винаги трябваше да предвиди и евентуалния им провал. Трепкащите пламъчета, които танцуваха над врялото масло, докоснаха ръката на роба. Сула вдигна вежда, устата му се изкриви от изненада. Въпреки очевидната болка мъжът стоеше твърд като камък, оставяше маслото да тече по пръстите му и да капе на прашния път. Сула виждаше как пламъците обхващат ръката му със светложълто сияние, но човекът не помръдваше!
— Хей, робе! — извика той.
Мъжът се обърна, за да погледне господаря си.
Доволен, Сула се усмихна на гордостта му.
— Свободен си. Погрижи се за ръката си. Издръжливостта ти е добро предзнаменование за тази вечер.
Мъжът кимна с благодарност и угаси малките пламъчета с другата си ръка. Отдалечи се, зачервен и задъхан. Сула взе чашата студено вино, вдигна я като в наздравица към стените на града и отпи. Погледът му беше непроницаем. Сега вече нямаше какво да прави, трябваше само да чака.
Марий стисна раздразнено ръба на стената и измърмори:
— Какво прави?
Виждаше легиона на Сула, разпрострян в далечината, спрял само на няколкостотин крачки от портата, която излизаше на Виа Сакра.
— Извън обсега ни са — забеляза един центурион.
Марий се насили да овладее гнева си.
— Виждам. Ако влязат в обсег, веднага започнете да ги обстрелвате. С каквото имате подръка. Никога няма да превземат града в такава формация.
Нищо не му беше ясно. Легионът на Сула щеше да има шансове срещу добре подготвените защитници на града само ако се разгърнеше на широк фронт. Копиевидната формация нямаше никакви изгледи да пробие защитата. Марий гневно сви юмрук. Какво беше пропуснал?
— Дай сигнал с рога веднага щом забележиш промяна — заповяда той на центуриона и тръгна надолу по стълбата към улицата.
Юлий, Кабера и Тубрук го чакаха търпеливо: гледаха го как разговаря със съветниците си, които нямаха какво ново да му предложат, ако се съдеше по това как клатят глави. Тубрук поглади меча в ножницата — беше нервен, както винаги преди битка. Усещаше напрежението във въздуха и се радваше, че му е устоял през целия този горещ ден. Гай — не, вече Юлий — искаше да го прати да се прибира в имението, но нещо в очите на бившия гладиатор беше предотвратило тази заповед.
На Юлий му се искаше приятелите му да са в пълен състав. Би се зарадвал на съветите на Рений и на странното чувство на хумор на Марк. Ако изобщо се стигнеше до битка, те бяха най-добрите другари, които можеше да си пожелае. Той също охлаби меча и острието дрънна няколко пъти в металната обковка на ножницата. Правеше го за пети път и Кабера го потупа по рамото и той се стресна.
— Войниците винаги се оплакват, когато трябва да чакат. Аз обаче предпочитам да чакам, вместо да убивам.
В действителност старият лечител усещаше как водовъртежните пътеки на бъдещето го притискат с тежестта си и се разпъваше между желанието да отведе Юлий на сигурно място и нетърпението да се покатери на стените и да посрещне първата атака. Каквото и да е, само да накара тези пътища да доведат до някакви еднозначни събития!
Юлий огледа стените и си отбеляза наум броя и разположението на хората, смяната на постовете, изпитанията на каменометите. Улиците бяха тихи, Рим беше затаил дъх, но още нищо не помръдваше и всичко си беше все същото. Марий крачеше нетърпеливо и от време на време изреваваше заповеди, които по-скоро би трябвало да бъдат издавани от доверените му хора по веригата на командването. Изглежда, напрежението се отразяваше и на него.